автор: Pip

Когато излезе от страничното шосе на магистрала №3121, Марк се настани по-удобно на седалката и заговори Гарет, който продължаваше да гледа точно пред себе си като в наркотичен транс.
16.

...
- Слушай, Гарет! Планът е следният. - Той млъкна, извършвайки сложна маневра за тройно изпреварване. - Срещаме се с Мери. Само недей веднага да я разпитваш за сина ви - ще я разстроиш много! Сега ти го казвам на теб, а при срещата ще обясня и на нея моето предложение да ви върна с помощта на камерата във времето на вашата любов преди нейното заминаване. Вие вече знаете, че ще ви се ражда син, така че Мери няма да те напусне. Том, мъжът й, няма и да разбере за това - нали е в кома, горкичкия.
- Писна ми, Марк, от твоите планове, експерименти и от шибаната ти камера! - едва обръщаше езика си Гарет. Изглеждаше доста омаломощен от главоболието, от падналото, със сигурност, кръвно налягане, но най-вече от новината за починалия син, когото никога не бе виждал и нямаше да види.
- Недей така, бе, момче! Предполагам, че разбираш - не можем да възкресим сина ти! Том въобще не играе никаква роля в случая. Така че, ако искаш да сте заедно с Мери и Гарри, така го е нарекла Мери в твоя чест, не се опъвай, а се съгласявай!
Пак пътуваха мълчаливо около петдесет мили.
Гарет изглеждаше заспал със затворените си очи и с глава върху облегалката, поклащаща се в такт с движението на колата. Но на него не му беше до сън. Спомените за детството, пълно с щастливи случки в компанията на родителите - цивилизовани и разбрани хора, мъката от раздялата с Мери, прясноболезнена, като че ли случила се току-що, не го оставяха на мира. Опитите му да си представи лицето, косата, тялото на Гарри, сина му, и забравените ласки на Мери заставаха в гърлото му като камък, тежък сто тона. Отгоре на всичко две противоположни, но равностойно остри желания клатеха този камък нагоре - надолу: да се съгласи с Марк или да тегли една майна на всички и да замине в някоя необитаема пустиня като отшелник, като монах, като мисионер. Като капка вода да падне насред пустинята и така да се изпари, че следа да не остане! "Абе каква ти следа от капка вода в пустинята?!?!" - Гарет отвори очи, поразкърши се, прогонвайки истеричното си лигавене и каза утвърдително:
- Да става, каквото ще става!
Марк рязко наби спирачките и зави надясно, влизайки на паркинга на един невзрачен мотел, който внезапно се беше показал след един остър завой на магистралата.
- Браво! Браво, приятел! Както казват французите, който не рискува - той не пие шампанско! Въпреки че по цял ден се наливат с него. Хайде и ние да пием по едно кафе по случая!
Почти едновремено излязоха от колата и Марк, доволен и усмихнат, прегърна Гарет с лявата ръка, подавайки му дясната с покана:
- Заедно!
- Заедно! - даде своето окончателно съгласие доктор Гарет Джоунс и двамата влязоха в ресторантчето на мотела.

17.

Доближавайки Ню Орлиънс, Луизиана, те завиха пак надясно, няколко километра преди да се потопят в светлинното море на нощния град. След две мили Марк спря колата пред една огромна порта от декоративно изкована стомана.
Преминавайки през автоматично отворилата се врата, колата тръгна меко по щателно пресования чакъл на алеята. Тя ги доведи пред една голяма къща, наподобяваща английски замък от 18 век. Всичките й прозорци светеха със онзи жълтеникав цвят, който би създал уют и гостоприемство на всеки, дори и най-капризния човек, прекрачил прага на този дом.
- Спокойно! Спокойно, старче! - Марк приятелски потупваше по гърба треперещия от вълнение Гарет. - Всичко ще е наред, ще видиш!
Входната врата с размери на църковен портал, се отвори плавно и на прага застана в поклон един възрастен негър, облечен в ливрея на слуга от холивудските филми за дворцови интриги, дуели и извънбрачни наследници на някой трон или корона.
- Добър вечер, господин Елщайнер! Добър вечер, господине! Добре дошли! Заповядайте, моля ви! - старият прислужник професионално се отдръпна, давайки път на гостите, макар че през отвора на вратата би могли да влязат едновременно шест човека, без да го докоснат.
- Госпожата в зимната градина ли е? - свойски запита Марк и влизайки в просторната приемна, се обърна към Гарет: - Разполагай се тук на дивана, а аз ще отида да подготвя Мерито за срещата с теб, приятелю мой!
Борейки се със притеснението, Гарет седна в меко канапе и по навик скри зад кръста четирипръстата си по рождение лява ръка, от която винаги се срамуваше при среща с рядкосрещани или непознати хора.
Чакането му се стори безкрайно дълго, но в действителност, не бяха минали и пет минути, когато зад гърба му се чуха стъпки. Той стана прав, обърна се и трепетното учудване, за което така упорито се готвеше, надмина всичките му очаквания. Той с непресторена изненада видя същата русокосата девойка, с нежни, изваяни ръце и тънка талия. Разликата бе само в скъпата рокля с остро, дълбоко деколте, в зашеметяващия аромат на парфюм, усещащ се на метри около момичето, и най-вече в погледа й. Тя, неговата обич, неговата неизживяна любов, го гледаше точно както тогава, преди девет години: едновременно безразлично и изучаващо, с решителна готовност за общуване и страх от прекалена близост и с толкова явно лукав израз на устните, че прочутата усмивка на Мона Лиза би приличала на неприлично цвилене на дърта целомъдрена кобила, теглена от кочияша към кланицата, за да бъде транжирана наживо за цигански наденички.
Светкавичната мисъл в главата на Гарет: "Това не е моята Мери! Тя не ме позна!", бе прекъсната от Марк, който стоеше зад гърба на Мери с пръст върху устните като покана за мълчание, отправен към окончателно съкълдисания доктор Джоунс.
- Мери, скъпа! Иди, моля ти се, горе да се разпоредиш за спалните, а ние с моя приятел ще пием по едно питие - предложи пазителят на безмълвието, напускайки скривалището си. Изпращайки с поглед братовчедка си, Марк се обърна към Гарет, взе го под ръка и го поведе към масата с напитките.
- Приятелю мой! Имам последна молба към теб! Моля те много, не се опитвай да говориш с Мери - само ще се отегчите от спомените за миналото и ще се изнервите от неизживените заедно години. Моля те! Аз всичко ще свърша сам! Първо ще поработя с Мери, а после ще дойда при теб в спалнята.
- Добре - след голяма глътка бърбън се съгласи Гарет.




18.


С чашата в ръка, убит от главоболие, младият доктор се излегна върху една кушетка пред телевизора в спалнята, определена за него.
Не минаха две-три минути, и в стаята влезе правораздаващият магистрат Марк Елщайнер. Доближавайки полегналия си приятел, той извади от задния джоб на панталона си една малка, плоска кутийка, наподобяваща табакера за енфие. Натискайки няколко копчета върху кутията, той със задоволство наблюдаваше как изскочилите изпод кушетката здрави стоманени лостове заковаха Гарет в пълна неподвижност.
- Какво е това нещо? - се опита да помръдне окованият,
но само изохка от болка. - Ти ли си го направил, Марк?
- Гарет - казва спокойно и с усмивка Марк на шокирания си приятел, - ти се опита да ми съсипеш живота! Ти, най-добрият ми приятел, се опита да ми отнемеш Мерито, която обичах от дете! От момента, в който ви видях да се чукате страстно на брега на езерото, реших да си отмъстя!
- Марк, какви ги вършиш, ти си откачил!
- Не знам дали съм откачил, а и не ме интересува! Искам да знаеш, че нямаше никаква китайска принцеса. Въобще не съм бил във Виетнам. През всичките тези години работих за правителството в една секретна, ръководена от мен, лаборатория. Така усъвършенствахме моята стара камера за хипнотична трансдедуктивна декомпресия, че ти е бедна фантазията! Между другото, Гарет, тази стара щайга е само камуфлаж! Мойте хора направиха размяната, докато ние с теб пиехме кафе на бензиностанцията по пътя за насам.
Той отиде до нощното шкафче, дръпна една бяла покривка, прикриваща уреда, и с ръце откъсна предния капак, който се оказа направен от мукава. Под него блесна един апарат, сивкав на цвят, неприличащ на нито един, известен дотогава на доктор Гарет Джоунс.
- Древнокитайските истории - продължи със същото спокойствие зловещият учен, слагайки електродите по главата и гърдите на другаря си - ги знам от китайските нелегални емигранти, които купувам накуп от имиграционното бюро за опитни мишки в моята програма.
- Ти си абсолютен параноик, Марк! Как можах да те смятам за приятел толкова години?
- О! Гарет! Аз съм наистина най-големият ти приятел! Затова съм ти приготвил ролята на приближен до моята светла персона, с която ще прославиш и двамата ни до степен, която не си в състояние да прецениш!
- Какво си замислил пак, Франкенщайн! Веднага ме освободи! Чуваш ли ме, безчувствено животно такова!
- Ах-ах-ах! Колко сме ядосани! - изимитира жертвата си отмъстителят и продължи прощалното си слово: - Отне ми Мерито преди 9 години! Бачках като разпран седем кръгли години, за да си я върна от времето, преди да я надупиш на брега. Да, да! Тази вечер те запознах с моята Мери от 1961година, а твоята Мери от 1962 наистина е родила син от тебе, Гарет! Сега живее щастливо с един търговец на говеда и освен вашето има още две деца!
- Млъкни! Не искам повече да те слушам!
- Както кажеш, Гарет! - лаконично завърши техния
"приятелски" разговор Марк и натисна няколко копчета върху сивото дистанционно управление.
Лицето на Гарет рязко почервеня, присвитите му очи се напълниха със сълзи и запримигваха неестественно бързо. Той започна нещо да шепне, но след пет-шест секунди главата му безмълвно се килна на страни. От устата му потече тънка струйка кръв.
След половин час от паркинга зад красивата къща потегли един чисто нов кабриолет, шофиран от Марк, чието лице бе самата Мефистофелова усмивка. До него седеше блондинката Мери с къса самурена пелерина върху голите рамене.
- Марк! - надвикваше вятъра девойката, - сигурен ли си, че твоят приятел не искаше да дойде с нас?
- Сигурен съм! Ние сме приятели първа кръв! Щом отказа моята покана за купона, значи или е уморен, или няма настроение! - отговори на глас Марк, следейки внимателно кривуличещия горски път, а на ум се укоряваше: "Трябваше да кажа на Гарет, че съм организирал двете истории на една и съща Сара Фаербах-Новачек, за да го подтикна към използването на камерата в дома на Мери - щеше да го заболи още повече!"
- Дори не ми каза името му! От две години сме женени, но не знаех, че си такъв потаен! - без грам упрек се провикна младата съпруга.
- Аз ли съм потаен? Та нали аз ти издадох семейната тайна, че не си истинска, а приемна дъщеря на леля ми Магда, въпреки че горкичката ме закле да мълча за това, преди да се спомине от рак на черния дроб! - Марк погледна часовника върху таблото на колата и още по-силно натисна педала на газта. Ревът на мощния мотор и свистенето на страничния вятър свършиха чудесна работа - нито Марк, нито прекрасната му жена чуха силния взрив, който за нула време направи от тяхната страхотна къща една голяма купчина прах и пепел.


19.

В болницата "Доктор Теодор Гарднер" Тадеуш Новачек седи до кревата на жена си Сара и се опитва да я успокои, като че ли тя, с раневи канал в главата си колкото тръба на грамофон, може да го чуе:
- За Присила не се тревожи - Доктор Джоунс ще се погрижи за нея, той изглежда много почтен човек! И за мен не се тревожи, миличко, нали знаеш, че съм корав и току-така не се предавам пред трудностите! Доктор Орман, неврохирургът, е много голям специалист, казва да чакаме. На теб, Сара, просто ти трябва време! Време, за да се възстановиш - а това неминуемо ще стане, ще видиш! До една седмица сме напуснали това зловещо място! - продължаваше да вярва на лъжите си горкият Новачек. Доктор Фредерик Орман, ученик на стария професор Елщайнер, му каза преди половин час съвсем категорично, че на Сара не й остават много шансове да оживее, ако до 48 часа не спадне отокът на онази малка част от мозъка, останала в черепната й кутия, продупчена от упор с куршум от "Магнум". В най-добрия случай ще остане в кома за неизвестно време.
- Ние сме търпеливи хора с теб, Сара! - продължаваше измъченият болногледач неравностойния диалог с умиращата си съпруга. - Господ е милостив към чакащите! Трябва да чакаме, Сара! Да чакаме!
"Докога? - се залута една заблудена искрица съзнание из тинята на загиващия мозък на Сара Новачек. - Докога?!?!?!?! - га - га - га ..... Дрън, дрън, дрън! Бла, бла, бла!" - щеше да прозвучи като ехо последният дъх на Сара, ако въобще успееше да се измъкне от парализираното й тяло. Но това не се случи. Вече от двадесетина минути дихателният апарат, включен на автоматичен режим, раздуваше умрелите й бели дробове. Тадеуш не го разбра - той не чуваше монотонния сигнал на монитора за спряна сърдечна дейност. Ушите му бучаха със силата на Ниагарския водопад, опитвайки се да заглушат единствената дума, с която завършва всяко едно опело за споминал се човек - "Амин!".



20.

"Амин!" - каза Гареус Четирипръстия, пехотинецът от римски легион, слагайки венеца от тръни на главата на човека, който днес ще бъде разпънат на кръст. "Това лице с двойна брадичка и оплешивяващо теме като че ли съм го виждал вече" - помисли си легионерът.
- Ей, новак! - ръгна го в ребрата с дръжката на меча си един негов боен другар, застанал наблизо. - Пилат те вика.
- Ти ли си Гареус? - попита го прокураторът. - Вземи
двайсет копиеносци и отивай пред дървения мост да направите охранителен шпалир за процесията. Тази местна сган става все по-нахална с всеки изминал ден! Не искам никакви ексцеси! По-бързо да свършваме с тази екзекуция!


21.

Дон Виторио Ризорето, водещ режисьор от "Помпеа синема продакшън", носител на "Оскар" за филма си "Кръст на Исус - кръв и сълзи", привърши четенето на електронната си поща. "С много работа може и да излезе нещо" - заключи той и запалвайки поредната цигара, натисна копчето на телефонната уредба:
- София! Свържи ме с Грегори Маг! - нареди на секретарката си.
Отвори пак писмото на някой си Пип Волант, чийто материал току-що бе прочел:
" Многоуважаеми господин Ризорето ... знам, че нямате време да ми отговорите, но се надявам ... пиша в стил, наподобяващ вкиснал компот от сатирична алегория, краен символизъм и егоцентричен екзистенциализъм ... на моя адрес pipvolant@hgr.nn ... "Тръни, дръни - дрън, дрън, дрън!"...."
"Ама че название! - щеше без малко да се разсмее на глас известният творец на култови киношедьоври. - Точно така! Нека Грег да види този материал и ако с неговите корекции ми хареса, кой знае, може и да се захвана да направя няколко проби." - загаси цигарата и се провикна:
- София! София!
Изчака нетърпеливо една минута, стана и тръгна ядосан към вратата на кабинета си, готов да вдигне скандал на момичето, напуснало работното си място без негово знание.
Дръпна рязко дръжката и ярка слънчева светлина опари очите му. Разтърквайки клепачите си, той чу непознат женски глас да крещи:
- Малах! Хайде, по-бързо! Ще изтървем екзекуцията на тримата крадци!
През парещите си и присвити от болката очи Виторио видя една дебела, мургава от загар жена на средна възраст да стои посред малък селски двор, заобиколена от кокошки, облечена в избелели от слънцето червени дрипи от непознат за него декор, с ръце на широките си хълбоци да го гледа с укор.
- Какво ме зяпаш като невидял? Сложи си шапката и да тръгваме! - не спираше да командва ядосаната жена. - Децата вече са тръгнали към Голгота!
Виторио Ризорето послушно се обърна и вместо обзаведения си от Рене Брюдо луксозен кабинет, видя една сумрачна стаичка с овехтели сандъци покрай стените. Дори нямаше маса и столове! Главата му, натежала от прииждащата в мозъка кръв, се наведе и той видя мръсните си и прашни крака, обути в стари сандали. Оглеждайки с неописуемо учудване лекьосаната и кърпена стотици пъти сива туника, плътно обхванала тялото му, той се строполи като дърта крава, шибната през краката от пиян пастир с голяма тояга от лаврово дърво.
- Малах! Малах! Какво ти има? - праскаше му шамари по бузите същата жена от двора, наведена плътно над него.
- Нищо ми няма! Стига си крякала ма, Сахра! - опитваше да се надигне шашардисаният селянин, целият отъркалян в слама и кокоши лайна. - Да тръгваме!



22.

След десетина минути съпружеската двойка доближи съселяните си, накупчени в една гъста навалица пред входа на стария дървен мост. Пътят към него бе охраняван от плътна редица римски легионери, застанали от двете му страни. Търсейки си подходящо място по-близо до самия път, Малах се оказа притиснат към дръжката на едно дълго копие, което държеше млад войник с дясната си ръка. "Дали го е загубил в битка, или е роден така?" - незнайно защо си помисли той, гледайки тази ръка с липсващия палец.
Вълнението на хората нарастваше със приближаването на процесията: осем пехотинци носеха един голям дървен кръст, след тях конвоят от четирима души водеше един голобрад мъж на средна възраст с набито телосложение и двойна гуша. Върху плешивото му теме се мъдреше венецът от трънак. Шествието завършваше носилката с балдахин от скъпа коприна с избродиран върху нея герб на прокуратора Пилат Понтийски, и охраната му.
Войниците, носещи кръста, спряха точно пред моста - нямаше достатъчно място да минат. Копиеносците от шпалира започнаха да избутват оживената тълпа, напираща да зърне поне веднъж цялата процесия. В суматохата и блъсканицата легионерите не успяха да удържат Малах, изтласкан от хората на пътя точно на една крачка пред спрелия конвой. Мъжът с венеца на главата лукаво погледна Малах и му прошепна:
- И никакви филми, Виторио!
В същото време войниците от крайпътния шпалир рязко издърпаха Малах обратно в тълпата, а конвоят тръгна след носачите на кръста.
Изминаха още около пет минути, докато охраната на Пилат премине моста, и пощурялата тълпа се юрна подире й. Старата дървена настилка не издържа товара и двайсетина човека под трясъка на сцепилите се дъски с панически викове полетяха надолу в пропастта. Сред тези нещастници бе и Малах. Той така и не видя как легионерът Гареус приковава крайниците на нещастния венценосец с големи ръждиви пирони към грубоиздялания дървен кръст.


23.

- София! - обърна се към секретарката си ядосаният г-н Ризорето, излизайки от кабинета си. - Защо не отговаряш на повикването ми? Свържи ме с Грегъри Маг, моля!
- Извинявам се много, господине - отговори ехидно
момичето, - но днес телефонът ми още не е звънял от вашия кабинет!
Режисьорът смръщи вежди в задълбочен размисъл и разтърка челото си. Иведнъж го налегнаха неясни и объркващи спомени със страховито предчувствие за някаква промяна, която той не можеше да определи по друг начин, освен като нещо тайнствено и зловещо.
- Имаш ли икона тук? - запита той унесено София.
- Още не съм превърнала бюрото си в олтар, за да ви чета "Заупокой, душа грешнаго, Маресе Христе!" - преливаше от сарказъм младата секретарка.
- Какво? Как го каза? "Маресе Христе"? - изригна въпроса си потресеният мъж. - "Маресе Христе!"?
Смразен от чудовищната догадка, Виторио се обърна и ускорявайки крачка, побегна към паркинга.
Караше колата към катедралата, замаян от нетърпението да провери натрапчивото си усещане за фаталната грешка, свидетел на която, вероятно е бил самият той.
Влетя в катедралата като гонен от глутница свирепи зверове, но от първия поглед върху олтарния иконостас замръзна на място. Гледаше втренчено и не вярваше на очите си: вместо познатия от ранното детство облик на Исус с изпити бузи, черна брада и дълги коси, на иконите бе изобразен едър мъж с окръгло, без брада лице и плешива глава, покрита с къса къдрава коса само по слепоочията.
- Credo in unum Deum, Patrem omnipotentum Maress Christos!... - едва дочу съсипаният италианец началото на обедната меса, но вече не бе в състояние да реагира: видяното и чутото окончателно парализираха неговото съзнание, плът и кръв. При думите на свещеника "Господ и Бог наш Марес Христос!" той се опита да се обърне, за да си тръгне. Видя пред себе си един висок млад мъж да му се усмихва с разбиране и съчувствие.
- И никакви филми повече, Малах! - прекръсти челото
му непознатият кръстник с четирипръстата си десница.


=+=+=+=+=+=+=



Еnter-виу!


- О, господин Волант, нещо ново от вас!
- Да бе, да бе!
- Много теологично звучи това ваше флористично послание с христовия венец!
- Дрън, дрън, дрън!!! За религиозните хора теологията е една празноглава хамалогия! Та нали се казва: " Неведоми са пътищата Господни"!
- Това "Дрън, дрън, дрън!" цитат на моя вариант на заглавието ви ли беше, или оценка на въпроса ми, господин Волант?
- Не се палете, госпожице! Днес имам изключително добро настроение! Внучката ми наби по-големия си брат за това, че е откраднал детската й енциклопедия и тайно я четял в банята! Какъв само ярък пример на борбата за знания, за оцеляване, за справедливост! Не мислите ли?
- Нямам деца, не разбирам от детска психология и детско поведение!
- Е, стига сте се цупили, Айрин! Мислете позитивно! Това е вече цитат. Този призив е бил девиз на палача при френския крал Карл XXVIII. Крал - не докрал! Карал - не докарал! Шега, разбира се.
- Трудно ми е да импонирам на вашата шеговитост, господин Волант! По-добре ми кажете, самият вие вярвате ли в предзнаменования, предусещания, разбирате ли символичните послания, отправени по ваш адрес от приятели, от завистници?
- Не ме ен-те-ре-суват, прощавайте за пак шегата, никакви "пред..."-та! Обидните намеци ги усещам веднага, но никога не си признавам, за да не изглеждам засегнат, защото тогава се унижавам до нивото на лицемерите, тръгнали да мерят жалкия си мозък с мен, най-великия символист в нашето семейство на виноделци! Ха-ха-ха!!!
- Днешният ни разговор никак не върви! Да ви се обади някой друг ден или как?
- Както желаете, госпожице! Просто няма да правя никакви коментари за тази книга. Тя е толкова откровена и честна, че чак ме е срам, че съм написал такава простотия!!! Ще си почакам да изродя нещо по-О-така интересно.
- "Докога?-га-га-га! Дрън, дрън, дрън! Бла, бла, бла!" - с този цитат приключвам нашата цитатна среща, господин Шегаджия!

2004г.