автор: vivie

- За какво мислиш?
- За нищо и всичко.
- Ето това е нещо, което трябва да промениш в себе си. Всичко, което казваш, всеки отговор дори и на най-обикновения въпрос, винаги е нещо странно и неясно. Защо просто не отговориш на въпроса?
- Добре. Мислех си за гоблени.
- Гоблени?
- Нали знаеш това, което бродираш с цветни конци и накрая се получава картина или нещо такова?
- Аха, разбрах. И защо винаги каквото кажеш е срещу психологията, след като това е каквото учиш?
След кратка пауза, тя отговори:
- Не знам.
Защо? Тя не знаеше И дори не осъзнаваше, че прави това.
- Може ли да те попитам нещо?
- Да, питай.
- Би ли искала да си известно момиче, забелязвано от всички? Искам да кажа, не като сесксуална мишена, ами просто забелязвана от хората. Нещо като известна?
- Не. Защо ме питаш този въпрос?
- Ей така.
- Е, стига де. Трябва да ми кажеш сега.
- Ако беше казала "Да", тогава щях да ти кажа. Сега край на темата.
***
- Искам да ти кажа нещо.
- Какво?
- Ами, не мога сега. Ще ти кажа утре, когато сме в къщи.
- Стига де. Защо правиш така сега?
- Не мога да ти кажа сега. Срам ме е.
- Хайде де. Познаваш ме много добре. От какво може да те е срам пред мен?
- Не, не…Повярвай ми, от това ме е срам.
- Поне ми кажи за кого и за какво става въпрос.
- Мен… мен… мен...
- И?
- Не мога да ти кажа…
- Но нали тoку щo каза че искаш да ми кажеш?
- Забрави. Няма да ти кажа.
- А, не. Няма да те оставя на мира докато не ми кажеш.
- Не, моля те. Не ме карай да се срамувам повече от колкото вече ме е срам.
- Моля ти се, кажи ми.
- Ще ти кажа утре.
***
- За какво мислиш толкова усърдно?
- За теб.
- Какво за мен?
- Нищо.
- Не. Кажи ми.
- Ти каза ли ми това, което щеше да ми казваш?
- А, не. Не е честно!
- Добре. Хайде да направим сделка.
- Каква сделка?
- Аз ще ти кажа когато ти ми кажеш утре.
- Не, кажи ми сега.
- Не, няма. Ако ти кажа сега ти утре няма да ми кажеш нищо.
- Разбира се че ще ти кажа.
- Обещаваш?
- Ами… добре. Обещавам.
- Добре…Мислех си за теб И това как си се променил.
- Да така е. Променил сам се. И?
- Нищо. Знаеш, че аз наблюдавам хората. Обичам да гледам как те вървят, говорят, ядат, подреждат стаята си, и така на татъка. Всичко това казва много за тях.
- И какво разбра за мен от това?
- Ами, опитвам се да се придържам само към новите си наблюдения. Тук съм само от един ден и не съм видяла много от теб.
- И?
Беше тихо. Тя не казваше нищо.
- Хайде де. Кажи ми!
- Мисля как да го кажа с думи.
- Добре.
- Мисля, че доста си се променил. Не обичаш хората да се месят в личния ти живот. От дрехите ти, начина, по който се обличаш, мога да кажа, че не ти пука за хорското мнение за това как изглеждаш, но в същото време имаш собствен стил от удобни дрехи. От начина, по който седиш: не ти пука за социалните норми как човек трябва да се държи на публични места. От стаята ти: доста си ограничил живота си. Някои части от стаята ти са подредени, но други са все още разбъркани и не в реда, в който искаш да са.
- И какво друго?
- Чакай да помисля.
- Добре.
- Ти си човек, който се наслаждава на живота с малкото, което имаш. Не обичаш да си зависим от други хора или неща.
След кратка тишина тя приключи:
- Не мога да кажа нищо повече за сега.
- Добре.
- Не забравяй да удържиш обещанието си.
- Спокойно. Ще ти кажа утре като се приберем в къщи.
***
- Хей, момчетата в хола нямат достатъчно одеала. Ще им дам моето одяло И аз ще спя между двете легла на пода и ще използвам част от твоята завивка. Става ли?
- Не бъди глупав! Ела на леглото. Малко е, но има място за двама ни. Няма да спиш на земята.
- Добре.
***
- Знаеш ли, вече сме от известно време в къщи. Няма ли да ми кажеш?
- Какво да ти кажа?
- Каквото щеше да ми кажеш вчера и обеща да ми кажеш днес като се приберем в къщи.
- Ааа, не.
- Да, да.
- Нищо не съм обещавал.
- Обеща!
- Стига де. Много се срамувам за това.
- Не. Ще ми кажеш. Трябва да ми кажеш.
- Не, не трябва и няма да ти кажа.
- Моля те. От какво може да се срамуваш толкова?
- Повярвай ми! От това може. Не ме карай да се засрамвам още повече.
- Добре. Хайде да лягаме да спим.
***
- Хмм.
- Какво?
- Ами… нали ти казах, че не обичам да спя с дрехи. Донесох си това, с което спя, но…
- Какво?
- Ами… малко ме е срам.
- Добре. Ще се обърна и няма да гледам.
- Добре. От коя страна ще спя?
- Аз искам да спя от вътрешната страна, към стената. Съгласна ли си да спиш от външната страна?
- Да, няма проблем. Само да не ме изриташ от леглото.
- Ще се постарая.
***
- Добре сега. Хайде кажи ми!
- Какво?
- Кажи ми!
- А, не. Моля те!
- Не, не. Трябва да ми кажеш. Иначе няма да спазиш обещанието си.
- Ами, виж сега: много се срамувам и ми е неудобно.
- Хайдеее…
- Ох, добре… Помниш ли като бяхме в моя апартамент?
- Да.
- И ти казваше, колко хубаво беше, че всяка вечер лягахме да спим в едно легло и заспивахме дори прегърнати понякога, и никога нищо не правехме?
- Да, помня. И какво за това?
- Ами, всяка вечер си мислех: "Това е. Край! Ще го направя тази вечер!"
- Какво ще направиш?
- Ами.. да те целунна и…
- Хаа?? - Тя го погледна с усмивка и изненада, с объркани и самислени очи.
- Какво?
- Нищо.
- Не. Кажи ми!
- Не, уговорката ни приключи. Не трябва нищо да ти казвам.
- Не. Трябва да ми кажеш.
- Защо?
- Защото ако не ми кажеш…. Ще направя нещо много глупаво.
- Хмм…
- Добре. Хайде да направим сделка пак: ти ми кажи и аз ще направя каквото искаш.
- А не. Няма да стане.
- Хайде де!
- Не… Мога да кажа, че ми е неудобно да го кажа, както на тебе ти беше неудобно.
- Какво е това нещо?
- Ами… нещо за теб.
- Какво за мен?
- Когато съм говорила за теб с моите момичите и за твоя апартамент…
- И?
- Те знаеха, че…. аз те харесвах, и…
- Какво?
- Стига де. Не мога. Срам ме е сега. Странно как обикновено не се срамувам от нищо когато съм пред момчета, но сега.. не знам...
- Моля, кажи ми!
- Стига. Моля те…
- Или ще направя нещо глупаво.
- Добре… - И тя се усмихна. Нямаше никаква представа какво ще направи той.
Той сложи нежно ръце на малкото и лице и я погледна в очите. За миг всичко сякаш замръзна И той я придърпа бавно към себе си, доближи се до устните и я целунна. После се отдръпна, погледна я, усмихна се и тя го целунна.
Прекаха нощ на опознаване на дълго очаквани и мечтани желания и копнежи, тягостна нощ… и все пак нощ на любов. Или поне тя си мислеше така.
Той беше засрамен отново.
- Толкова съжалявам. Такъв съм загубеняк. Съжалявам за тази бъркотия.
Завършека на тяхната любов покриваше нейния корем.
- Я стига. Да не мислиш, че това ми се случва за първи път?
- Не, не. Съжалявам. По дяволите. За нищо не ме бива. Не съм правил нищо от рода от година и седем месеца вече. Сякаш съм девствен отново.
- Хей, спокойно сега. Всичко е наред. Нали?
- Не, не. Никакъв секс за мен за следващите десет години.
Той взе малко листче хартия, което намери на масата до леглото и написа, че от 14-ти декември нея година, за следващите десет години той няма да има секс и се подписа накрая.
- Значи, дори и да се ожениш за мен, когато станеш на 30, което е след шест-седем години, няма да правиш секс с жена си?
- Скъпа, ако аз казвам това, значи ще го направя. Аз държа на обещанията си.
- Добре.
***
И така седмицата сякаш отлетя някак си толкова бързо. Да, днес вече беше 18-ти декември и тя беше дошла да го посети на 12-ти декември в 6 и 15 вечерта. Как мина времето така бързо! И все пак зълзите не закъсняха…
- Виж, аз съм един от тия хора, които не обичат да са привързани към някой. Имам си собствен живот и няма да променя нищо от него за никого.
- Тогава не прави обещания, които няма да спазиш.
- За какво говориш? Аз пазя обещанията си.
- Дори и да стигнем годините, когато каза, че ще се ожениш за мен, няма да го направиш, защото това ще означава, че ще трябва да промениш живота си за някой.
- Добре. Да, така е. Ако това е, което искаш да чуеш.
- Стига сега. Защо ме ядосваш?
- Защо се ядосваш?
- Искам да чуя какво ти имаш да кажеш, не каквото аз искам да чуя.
- Тогава…Не знам…
***
Това беше всичко. Началото на края или по-точно самият край без начало. Беше ли това любов? Не. Как може да е нещо, което не съществува? Трябва да вярваш на нещо ако искаш то да съществува, ако искаш да се случи. И все пак тя не можеше да се сдържи. Не можеше да спре да мисли, че тя беше прокълната никога да не намери щастието в очите на някой, който щеше да я гледа с любовта, с която тя щеше да го гледа. Или поне не вечното щастие. Сякаш отново тя се убеди, че мъжете я искаха само защото беше жена: те искаша тялото и. И все пак, имаше нещо различно: та той беше толкова свенлив в началото и след това последва страстната му целувка.
***
- Може ли да ти кажа нещо?
- Да.
- Искам да те видя.
- Да ме видиш? Какво искаш да кажеш?
- Искам да те видя… така както си се родила.
- А, искаш да кажеш гола?
- Ами… да.
Тя се засмя леко.
- Повярвай ми, няма нищо интересно за гледане.
- Това беше едно от нещата, които винаги съм искал.
- Ами, може да се уреди.
Тя се опита да мисли, че той беше различен, но дали беше или не тя не знаеше. Но какво си мислеше тя? Че той ще се влюби в нея и ще и каже: "Обичам те."?
***
- Не знам какво означава любов. В смисъл, че никога не съм я преживял. Какво е? Кажи ми. Ти си обичала два пъти. Кажи ми какво си чувствала?
- Не знам точно как да го опиша. Някак си сякаш много започваш да мислиш за този човек, пука ти за него.
- Това чувствам към приятелите си.
- Но е различно. Сякаш виждаш живота си в неговите очи и си готов да направиш всичко за него.
- Все още звучи като това, което чувствам към приятелите си.
- Не знам. Не мога да го обясня. Различно е и сякаш същото. Не мога да намеря думи да го опиша.
***
Тя беше обичана преди. И тя все още обичаше. И все пак беше толкова трудно да обясни и каже "Обичам те", след като той нямаше да разбере.
Отново тя остана сама в нереалната си страна от мечти да приключи историята. Настоящето беше без значение. Никoй не очакваше да я види, да я прегърне и да я обича. Освен нейните приятели. Но тя не можеше да се омъжи за тях и да им бъде вярна и грижовна съпруга, да ги дари с деца, любов и усмивки. Нито един мъж нямаше да пресече пътя и както случваше в мечтите и, както ставаше във филмите. Защо правят тя проклети филми? Те само добавяха към чашата с отрова, от която тя отпийваше ден след ден, година след година. Ако на някой мъж му пукаше, то беше само докато получи каквото всеки мъж иска. И после край. Никoй не искаше да продължи и да види какво се крие зад красивото лице. Дали те се страхуваха или тя?
***
Тя гледаше с очакване към стъпалата на автогарата, надявайки се той да се покаже, въпреки, че знаеше, че той ще продължи живота си и ще запомни всичко като една седмица прекарана с добър приятел. А тя щеше да си спомня път след път чудещия се поглед преди той да я целунне и усмивката на облекчение и наслада след това. Беше само миг от неговия живот и планина с красив връх и ужасен падеж за нея. Падеж на нейното сърце, нейната душа. Падеж на нейния разум. И отново тя погледна - хората идваха по стълбите, всеки забързан в своя живот, далеч от нейните объркани и напразни мечти, че тя щеше да зърне лицето му поне още веднъж преди да си замине.