автор: simon

Ето лицето - свечеряваща се капка течност, плъзга се по изящните линии и с нея цялата история е вече написана.
Лицето е музика. Мелодия на вода, която се свлича. Истерия от изпразнени улици и тихи дихания по ръба на всеки предмет. Лицето е кожа, допир, перверзна наивност - мокра и изкушаваща всичко забравено.
Няма да издържи нищо в мен...
Ще се срути целия туптеж и ще спре в пръстите - там някъде, където една жена разлива питието си по пода и роклята и мокри червените си краища, а те стават още по-тъмни...
Лицето прониква. Всяка негова черта тревожи сърцето с отвратителната си неотменимост, с ужаса от мисълта за следващия миг - когато той ще проговори.
Нелепо. Нелепи фигури- сред всичката шумотевица от хора, бълващи думи, те стърчат и дълго не проговарят, ближат кожите си наум, вкусват езиците си наум, натискат пръстите дълбоко навътре наум и притварят очите си фанатично, за да успеят да спрат, миг преди да изгубят разсъдък...
Червено, червено, червено....
Иска да пие. Да разлива безрасъдно течности по пода, да се търка в мокротата им, а той да повдига роклята и да се губи в нея, да целува дълбоко и да мокри кожата докато лицето му се променя....
Червено, червено, червено...............
Той облича дрехата си и мокри устните си с език. После тръгва. Затваря вратата след себе си и настръхва - последно падение - тя лежи обезумяла и несбъдната, с навита рокля на червения под и чака да се изсипе времето през миглите и той да дойде отново. Наум.