2232-2269:
В дни стародавни последна издънка
на знатен род, горд смелчага
погребал братя и скрил във гроба
златните чаши и пръстени тежки.
Всички без време смърт поразила.
Ето, едничък от всички останал,
братя оплаква и вярно усеща
своята участ: няма да може
дълги години сам да живее.
Вдига могила, високо насипана
там, край морето, хей, над скалите.
Вътре оставя златните чаши,
общо богатство, и дарови пръстени.
И над могилата сам заклинание
тежко нарежда: "Земьо, ти вече
златото взимай, от тебе изтръгнато,
люде защото не го удържаха.
Гибел желязна, войната изтреби
рода огромен. Няма да видят
зала за пирове, няма да седнат
пред порти на стража,
няма да вдигат бляскави чаши.
Паднаха всички; шлемове горди
вече ръждясват, нямат позлата.
Паднаха всички; остро желязо
никой не лъска - изтляха в земята.
Здравата ризница вече не брани
крепкото тяло в играта на копия.
Не се отделя желязната дреха
от бледото тяло на викинг утихнал.
Мълчат и арфите, сокол се не вие
над зала висока, коне не играят
във двор изоставен. Всички ги грабна,
всичко изтръгна смъртна погуба!"
Ето, самотен, денем и нощем
той ги оплаква, живият - мъртвите,
рода си изгинал, додето и него
не го застигна мраз във сърцето.
___________________
Предишна част: Беоулф: Елегичен откъс I
Следваща част: Прощаване с крал Беоулф