автор: Pip

Полинезия.
Средата на август.
Малкият остров Нгах Гах Ах.
Крайбрежните води.
Голяма бяла яхта на котва.
Каютата на гостите.



Пип Волант


Модо


"...Битието на човечеството е като една голяма сграда, някои крила от която са завършени в различни архитектурни стилове и са обзаведени за живеене в индивидуален комфорт. Другите части са още в строеж. Тухлите, от които се зида зданието, са съдбата и живота на всеки конкретен човек. Без тях не може да се построи каквото и да било. Както няма по света дори двама човека със стопроцентова идентичност, така и няма еднакакви тухли. Кой е тухларят? Бог? Съдбата? Човекът? Племето? Порокът? Щастието? Всеки от нас си има своя Бог! Съдбата е оригинална! Биологично сме хора. Племената са много, но са племена, общества, секти и фракции, касти и секции, родове и сдружения, съюзи и фамилии, стада и гилдии от порочно щастливи и щастливо порочни тухлички."

Модо Тухларина, майстор-зидар
Осма квалификационна степен в
Техникума по първична философия,
театрална архитектура и сценично
строителство.


1.
...
Млад, спортно сложен мъж и спътницата му, с около четири-пет години по-голяма от него, но със стегното и поддържано тяло се приготвят за първото за деня гмуркане.
- Ще отида да подготвя аквалангите, скъпа. - Едгар Перетон се наведе към лицето на своята приятелка, за да я целуне, но младата жена остана хладно неподвижна. - Какво ти има, Мони?
- От няколко дена се чудя как да ти го кажа, но все излиза като в книга, като във филм, а бих искала при нас да е по-различно! - с досада и нескрито недоволство заговори нацупената жена. - Мразя класиката!
Така си мислеше Моника Бросаско, богата дъщеря на още по-богатите си родители, дали й в живота пълната свобода да харчи собствените си полови инстинкти и техните пари. Триседмичното й увлечение по ски-учителя Перетон, тъп като неговите скиорски щеки, сега бе на път да завърши традиционно.
Не по-умна от своя търкач на ледени писти и разгорещени тела, уяла се в богаташките си развлечения, мис Бросаско се правеше на находчива ен-Теле-гентка:
- Ед, я ми задай въпроса си отпреди три дни, когато си изповръщах червата след вечерята със семейство Къртън!
- Господи, Моника! Да не си бременна, ма? - опули се като осморазряден клоун виновникът за гейзерното връщане на морските деликатеси обратно в морето от стомаха на прясно забременялата богаташка лакомница.
- Ще съдя тези гадове от фармацевтичната компания, дето ми пробутаха фалшивите контрацептиви, с които се тъпках последните два месеца! - контрира заплашително възторга на бъдещия татко Перетон младата оплодотворена носителка на майчински чувства, препълнена с любов към децата.
- Мони! Недей така, скъпа! - с неумело скрито лицемерие я укори спортистът Едгар. - Веднага ще се обадя на татко и мама, за да им съобщя радостната новина - все пак за първи път ще стават баба и дядо! - Той понечи да прегърне бъдещата снаха на своите родители, живеещи в приюта за болни от захарен диабет, но бе отблъснат. Бременната самка строго се пазеше от външни посегателства върху майчината й независимост.
И навреме. Точно в този момент, стартирайки със звучно хълцане, майчето Бросаско изпраска един фонтан от сдъвкана на ситно тазсутрешна закуска върху килимчето на пода на каютата, като го придружи с музикално-патетични излияния:
- Мамка му! Мамка му! Мамка му! - заканваше се тя, без да е ясно дали на зародиша в матката си, на повръщането или на аптекаря, пробутал й контрацептива менте.
Ед-татьовото взе от тоалетката мобилния си телефон и подсвирквайки под носа си някаква весела мелодийка, се заизкачва по малката стълбичка на палубата. Реши да остави майката на детето си в гордо усамотение, за да може тя да свикне с приятни за всеки майчин нос аромати на първотримесечната поврътня и бебешка дрисня - така радостни и прежалими за всички жени по света.
Заставайки на мостика, Едгар на няколко пъти избира един дълъг номер на мобифона си.
- Червената боя свърши! - Каза като рапорт младия мъж и натисна пак няколко копчета от клавиатурата върху телефона. След една-две секунди от апарата се появи гъст пушек и господина Перетон го захвърли надалеч във водата.
На следващия ден около единадесет преди обяд, със синини по лицето и цялото тяло, хлипащ и превит от нещастие, Едгар Перетон даваше показания на полицейския инспектор в хотела как през нощта яхтата му бе нападната от някакви хора в черни маски, които го пребили от бой и отвлекли бременната му приятелка.


2.
Три дни по-късно.
Испания.
Покрайнините на Барселона.
Бедняшки квартал.
Къща от кирпич, варосана в бяло и синьо.
Хол, декориран в траур.
Две момичета на по 18 години седят на висок спален креват.
Едната от девойките е облечена в черни одежди, другата е с ярко червило и шарена блузка с голямо, напълнено с напращяли цици, деколте.
- Помисли си добре, Роза! - обърна се към домакинята нейната гостенка и съученичка Хуна, Хуанита Сурбаран. - Твоят Несто е нар-ко-ман!
- Но той ме обича! - през сълзи изхленчи сополивата Розалия. - И обеща, на гроба на майка ми обеща да ги спре тези наркотици, разбираш ли?
- Не разбирам! Тебе не разбирам, приятелко мила! - разпали се възпитателката Хуанита. - Какво толкова намираш в този Ернесто? Той просто е една отрепка и това си е! Я си спомни Хулио! Какъв младеж! След като завърши училище, веднага започна да работи при чичо си като чирак в работилницата му! Значи е сериозен, отговорен! Що си го отрязала миналата година,а? Бил дебел! И какво от това? Ти пък да не си Наоми Кемпбъл, а?
Розалия Понтехос, опечалена от смъртта на майка си, тихо хлипаше. Приятелката й продължи да я вразумява:
- А Игнасио Апердиола? Беше влюбен в тебе цели два месеца по-миналата година! Сега знаеш къде е? - и без да забелязва утвърдителното кимване на Роза, продължи: - В Мадрид е! В Мадрид! Учи там за хладилен техник!
Хуанита Сурбаран се спря изведнъж и прегръщайки приятелски покрусената девойка, завърши наставнически:
- Ако бях на твое място, - тя се обърна към иконата на "Света
Мария-Магдалена" и прекръствайки се, прошепна: - Щях да си вдигна чукалата и айде да ме няма тук, в тази стара съборетина! Ей така, от раз, щях да тръгна накъдето очите ми видят, само и само да му избягам на този твой наркоман! Какво те задържа тука, бе Розе! Кажи ми, а? - и сама си отговори вместо приятелката си: - Нищо! Абсолютно нищо!
- Недей така, Хуна! - пак изхлипа прясното, от три дни младо сираче. - Как ще изоставя Ернесто! Та нали е болен! Трябва да му помогна, да го откажа от дрогата! Сама знаеш, че не е лесно.
- Ако ще ми се правиш на майка Тереза, по-добре иди в манастир, да изгниеш там заедно с кокошия си мозък! - подскочи рязко Хуанита и тръгна да си ходи, но в този момент вратата на стаята се отвори и на прага й застана един слаб, среден на ръст, прегърбен 20-годишен младеж с присвити очи. С меланхоличен, фиксиран само напред поглед и крива надменна усмивка на брадясалото от три дни слабо, жълтеникаво лице, той се обърна към изгората си Розалия Понтехос:
- Събирай си багажчето, цветенцето ми то оклюмало! - И без да пуска дръжката на вратата, за да не загуби равновесие, завърши с надебелял от дрогата език: - Отиваме с тебе, слънчице, на пътешествие!
- Що не си ходиш сам на майната си! - изрева Хуанита Сурбаран и хукна през вратата, събаряйки Ернесто Тартагор на пода.
Роза скочи от кревата към падналия младеж.
- Силно ли се удари, Тесто? Боли ли те много, миличък? - тя клекна до приятеля си и го целуна по сплъстената мръсна коса.
- Ух! Нищо ми няма, съкровище мое! - Ернесто се завъртя и прегръщайки момичето през кръста, направи безуспешен опит да фокусира погледа си върху мокрото й лице. - Пак ли ти досажда тази Хуанита-Цицонита със своите родителски грижи? Сега аз ще ти бъда и баща, и майка, и ....
- За какво пътешествие ми говориш, Тесто? Къде ще ходим, къде? -
Прекъсна го, все още хлипайки, Роза. - Ела да си полегнеш, да поспиш, а после ще ми разкажеш всичко, нали? - Тя го подхвана под мишниците, опитвайки се да го вдигне на крака и да го премести на кревата.
Момичето успя някак си да положи почти неподвижното тяло на дрогирания си приятел върху леглото. Той заспа почти веднага.
Към десет и половина вечерта, след като прибра къщата от посещението на съседите (тя нямаше вече никакви роднини) по повод погребението на нещастната си майка - вдовицата Каталина Понтехос, Розалия се изкъпа и легна тихичко до Ернесто. Не се и надяваше да заспи след този траурен ден, но умората и напряжението бързо надделяха и тя се унеси в тежък сън - смесица от разкъсаните фрази от молитвата на свещеника, съболезнованията на съседите и наставленията на Хуанита Сурбаран.
Около четири сутринта Ернесто Тартагор се събуди и се огледа, за да разбере къде го е съборила този път дозата на онзи як травуняк от Таджикистан - напоследък той бе хит в техния квартал. Озъртайки се по стените, той изведнъж погледна спящата до него девойка и сякаш сетил се за нещо много важно, се изхлузи тихичко от леглото. Отиде до банята. Изпика се. Съблече се гол. Седна върху клекалото. Изпуши една цигара и, леко залитайки - още го държеше таджикистанската трева, отиде до кревата. Намести се до сънената Роза, позамисли се за няколко секунди, а после я облада бързо и настойчиво, изпразвайки се вътре в рязко събудилото се момиче.
- Какво ти става, Ернесто! - обърна се Розалия към момчето, което тежко дишаше до нея.
- Нищо, мила! Домъчня ми за тебе! - той прегърна приятелката си,
която така и не схвана скрита тъга в гласа му.
- Що се изпразни в мене, Тесто? Никога не си го правил до сега? Ще отида да се подмия - замаяна от съня, пробърбори девойката.
- Спи, спи, миличко! Скоро ще ставаме! Заминаваме с тебе тази
сутрин за Полинезия! Двамата! Само двамата! Без наркотици, без поуки на твоята Хуанита и без досадните хленчения на майка ми!
- За Полинезия?! - вече през сън попита Роза, но без да чака отговор. Бурният, кратък секс я умори още повече и тя захърка леко на рамото на своя възлюблен Ернесто Тартагор.
Ако знаеше, горкичкото девойче, какво й бе приготвил нейният любим Тесто, тя не само нямаше да спи кротко и да се поддава на наркоманските му лъжи в стил жълта латинска сапунка, а щеше да го кастрира с кухненски нож, щеше да го изкорми в стил Доктор Лектър, по концлагеристски щеше да го изгори жив. Но не би. Наивното й и простовато съзнание замъгли горещата й испанска кръв. Без да подозира и капчица опасност, тя бе на път да стане поредната жертва на продажната същност на загладнелия за поредната си доза завършен наркоман. Бре!

3.

Пак Полинезия.
Края на август.
Остров Он Ъм Фу.
Ваканционно селище "Азиатска Луна".
Крайното юго-източно бунгало.
Около полунощ.
Две девойки на 17-18-годишна възраст, току-що пристигнали с автобуса на турагенцията, си говорят, разопаковайки оскъдния си багаж.
- Сигурна ли си, Синт, че няма да ни намери никой тук? - пита едното момиче с притеснен, пуберски гласец.
- Повече от убедена съм! - отговори й изглеждащата по-възрастна мъжкарана с набито телосложение и мъжки жестове. - От туристическата фирма ме увериха в пълната дискретност на нашето пребиваване на този остров!
- Нали познаваш онзи селяк, баща ми! Той на себе си не вярва, камо ли да повярва на майка ми, че съм тръгнала към Гранд каньона на училищна екскурзия! - изписука досадно слаботелесната Джесика Кийтсон.
Синтия Уолис остави раницата си, отиде до притеснената си приятелка и хващайки я грубо през раменете, заяви:
- Виж сега, сладурче! Не съм домъкнала сладкото ти задниче чак до тука, че да ти слушам лигавните!
Забелязвайки уплахата и сълзите, появили се в ъгълчетата на големите, синьо-зелени детски очи, наперената грубиянка изведнъж се направи на омекнала, добричка лелка и хващайки бледото лицето на Джесика в шепата на грубите си ръчища, нежно прошепна:
- Та нали сме само двечките тука, бе! Я си спомни колко време си мечтаехме за това - да забегнем от твоя луд баща някъде далече - далече и да бъдем съвсем сами! Не помниш ли, Джес? Какво си се разлигавила, а?
- Страх ме! Страх ме! - пискуляната бе на ръба на детската си истерия.
- Няма страшно! Няма страшно! - продължаваше сеанса си по психотерапия мъжката Синтия. Тя прегърна тънката талия на паникьосаната Джесика и я целуна в устата страстно и дълго.
Под силата на сексуалното влечение напрегнатото като аборигентски бумеранг тяло на нежната половинка от лесбидуета се отпусна и се остави на грубите, но чувствени ласки на доминиращата страна в тяхната тайна сексуална контакт-авантюра.
С лявата си ръка Синтия, която държеше да се нарича "Синт", здраво хвана дясната буза на момчешкото по размери, но с нежна като на бебе кожа дупе на Джесика, а с дясната се плъзна отпред под бикините от фин ажюр, нежно галейки клитора на своята секспартньорка.
Изведнъж входната врата с гръм и трясък става на трески и в стаята на влюбената фемидвойка нахлуват пет тъмни силуета, приличащи на нинджи от долнопробен филипински екшън.
Влюбените гълъбички не успяват да реагират, докато нападателите им за нула време ги опаковат в бели чаршафи като коледни подаръци и ги изнасят от бунгалото в тъмнината на южната нощ.
Всичко става толкова бързо, че мъжествено настроената Синтия дори за миг не успява да се прояви като истински Синт, мъж-пазител на взаимната любов и наслада с крайноженствената Джесика, която пък от своята страна даже не съумява да издаде нито звук на типичния за случая женски страх.
Петчленната нинджанска нишка се изплъзва с два пакета лейсбийки на раменете си в гъстата нощна джунгла, не обеспокоявана от никой - сюжетът е спазен.
Продължението не закъснява.




4.
Полша.
Градчето Врочак.
Средата на ноември.
Около девет сутринтта.
Стопанският двор на старата жп гара.
Старо, овехтяло общежитие за работници.
Вторият последен етаж.
Жилището на кантонера Войцек Недезведски.
Банята.
В коритото от поцинкована ламарина лежи неподвижно осемнайсет годишна девойка. Рядката пяна от евтин сапун не успява да скрие красивата й нежна снага. Главата й облегната върху ръба на коритото, за да не се намокри къдравата й червена коса. Погледът й е насочен към дребните вълнички, които правят изящните длани на още по-изящните й ръце, сгънати в лактите. Младата красавица бавно и неусетно започва да гали вътрешните части на бедрата си. Става й приятно и срамно - затова отмята главата си назад. Върховете на пръстите заиграват с късо подстриганите косъмчета на венерения хълм. Инстинктивно краката й се сгъват в коленете и се ратварят.
На вратата се звъни нервно и продължително. Момичето рязко изскача от коритото, навлича хавлията и босо хуква към вратата.
- Кой е?
- Аз съм, Петрус Варнава! Отвори!
В бедно обзаведената стая нахално влезе надхвърлилият четиредесетте комендант на общежитието. Малки, със светли мигли, свинските му очички мръснишки огледаха девойката.
- Идвам от Началника на гарата! - започва припряно комендантът
в движение. - Дай да седнем, че разговорът е дълъг!
Малък на ръст, объл отвсякъде, изпотен и задъхващ се от собствената си тежест, мъжът седна на кревата и командирски придърпа към себе си момичето.
- Понеже наскоро си навършила осемнайсет, по закон нямаш право повече да живееш в това ведомственно общежитие след смъртта на баща ти, бог да го прости.
- Но чичо Петрус, - гласа на девойката трепна от вълнение, - сами знаете, че няма къде да отида! Нямам роднини, нямам жилище!
- Няма страшно! Не се отчайвай, Олешка! - прегърна свойски
през талията хлипащото момиче добричкият чичка. - Вече си голямо момиче и трябва да разбираш, че ако се държиш подобаващо с мен, ще ти уредя престоя тук поне още за половин година.
Олешка Недезведска обърна мокрото си от сълзи, красиво и по детски наивното си лице към коменданта, чиито очи красноречиво издаваха предложението му, макар и отправено по такъв косвен начин.
С половин секунда закъснение чичото Петрус, с нетипичната за неговата корполентност пъргавина, успя да хване с късите си ръце девойката, рязко тръгнала да стане от кревата. Той я повали по гръб и с все сила се хвърли върху крехкото тяло. Олешка се опита да се изплъзне, но притисната от тежкото, мазно туловище, не можа да помръдне. Усети ръката му между краката си. Протегна се към масата, допряна до облегалката на кревата, грабна една бутилка от лимонада и от раз цапардоса насилника по главата. За миг той остана неподвижен, очичките му се опулиха от изненада, и в същото време омекна. От раната на темето му върху халата на момичето потече кръв. Тя с омерзение избута отвратителния дебелак долу на пода.
Нямаше време да проверява дали е жив или не.
- Майната ти, мръсна гад! - радостно се провикна Олешка и
хукна към гардероба.
За две минути си събра парцалките в една стара пътна чанта. Побегна към вратата, протягайки ръката към дръжката, но изведнъж се върна към кървящия изнасилвач и със здрав размах го ритна в слабините. Удовлетворена, тя отвори вратата и побегна към града.
Свободата я чакаше с отворени обятия!

5.

В същото време в Хонконг.
Богаташко имение на хълма.
Стая, наблъскана с компютърна техника.
Млад бял мъж чете разкодирания, току-що получен имейл:
" Имам човек, отговарящ на изискванията. Адресът след хонорара."
Пуска писмото през принтера, взима разпечатката и излиза от стаята. Връща се след десетина минути. Превежда по електронен път десет хиляди долара на сметката на автора на писмото - доктор Бари Гауз, генетик в лабораторията "Генофонд", Швейцария. Чакайки отговора, започва да играе на "Clikomania". След десет минути получава поредния имейл - сканирана обява на френски от вестник
"Парижски жълти страници". С натискането на няколко клавиша препраща на друг адрес целия текст: "Във връзка с предстоящото си откриване, бар "Кестенът над Сена" търси да назначи за сезонна работа сервитьор до 25г. с отлично владеене на френски, гръцки и японски език. Тел. 333-85-18 от 11.30 до 13.00"



6.

Варшава.
Същия ден, ранния следобед.
Централната гара.
Осми коловоз.
Влакът "Варшава - Париж".
Седми вагон.
Служебното купе.
Контрольорката Марта Коруня подрежда билетите и паспортите на пътниците. Без да се почука, вратата се плъзга и в купето влиза вечно усмихнатият стюард Стас Баршевецки, 29-годишен донжуан.
- Ей, пани Марта! Обърна ли внимание какво страхотно червенокосо парче пътува в десето купе? - клюкарски запита той възрастната служителка.
- Не съм лейбиснянка! - възмути се шеговито жената, нарочно
по-селски променяйки думата, означаваща полово влечение между жените.
- Не се и съмнявам в теб, Марта! Да знаеш, че и аз не съм
обратен, а точно обратното! - младият стюард се изкикоти на своята словесна находчивост. - Затова съм дошъл при тебе! Покажи ми паспорта на готиното девойче, за да проверя дали случайно не е омъжена.
- Ех, ех, ех! Кога ще мирясаш бе, женкар с женкар такъв?
- направи се на загрижена майка старата Марта и сложи пред него едно тесте с паспорти.
- Благодарствуем, благодарствуем! - започна да преглежда
документите един по един свалячът на самотни моми-пътнички.
Намери нужния паспорт и дълго го разглежда.
- А името колко е красиво! Чуй само: "Олешка Войцекова
Недезведска" - обърна се към контрольорката. - Браво! Не е омъжена! Голямо-преголямо мерси, госпожо Коруня! До скоро! Ще се видим пак! - върна паспорта на момичето в общия кюп и се изниза.
Униформената жена го изпрати без думи, поклащайки главата в знак на укор за извънредния му интерес към пътничката.
Влизайки в своето купе, Стас погледна часовника - двайсетина минути до заминаването. Извади от чантата си един "Полароид" и с бърза крачка се отправи към десето купе. Вратата бе отворена. Момичето, седнало до прозореца все още бе само. Монтирайки на лицето най-обезоръжаващата си усмивка, стюарда насочи фотоапарата към учудената девойка и с думите "За рекламата, пани! За реклама на влака!" й щракна една снимка. После още три под различен ракурс. Остави на момичето една, благодари й и се оттегли с обещанието да се върне след малко при нея със своите професионални, и не само, задължения, които са удоволствие за него.
Върна се на служебното си място и заключи след себе си. Избра най-сполучливата снимка, на гърба на която написа трите имена на девойката, номера на влака и на вагона, датата и часа на пристигането в Париж. Сгъна фотото на четири и я уви в една банкнота от петдесет евро. Скри пакетчето в малкото джобче на сакото си и тръгна към изхода. Слезе от вагона и с бърза крачка доближи будката за цигари пред входа на перона.
- Имате ли оригинален "Ротманс"? - обърна се той любезно към
продавача.
- Не! Току що го подмених с един картон "Варшавянка!" - възмути
се мъжа зад тезгяха.
Стас Баршевецки едва забележимо кимна и бързо му протегна банкнотата със снимката в нея. Продавачът също толкова бързо и сръчно пое парите и мушна в ръцете на стюарда един картон цигари.


7.

Полинезия.
Остров Понг Донг Фонг.
Малко градче със същото название.
Сградата на социалната служба към кметството.
Лазаретът - огромна стая на трийсет легла.
На едното легло до прозорците с изглед към морето лежи едно подпухнало в лицето младо момиче с европейски черти, завито в дрипаво одеяло.
До нея на малко столче седи облечена в медсестринска униформа служителка на местната полиция и равнодушно я пита на сносен английски:
- Роза гладна?
- Не, благодаря. - отговаря й също толкова безучастно бледото
момиче, без да откъсва поглед от белия таван, покрит с гъста мрежа финна паяжина - райска градина на едни дребнички, пъргави паячета.
Вече два месеца Розалия Понтехос живее в тази стая. Преди това бе прекарала четири седмици в следствения изолатор на един от островите (вече не му помни името). Арестуваха ги с Ернесто още на аерогарата. Претърсвайки багажа им, полицаите откриха около двеста грама хашиш. Тестовете показаха, че Роза е чиста, за разлика от нейния възлюбен - още на летището една лекарка установи у Ернесто силна зависимост от наркотиците. Двойката туристи бе арестувана и разделена. Розалия бе настанена в следствения отдел, а неин приятел отиде направо в затвора. Повече за него горкичката девойка не чу, а и скоро разбра, че е бременна отгоре на всичко. Сътрудниците от здравно -социалния отдел на полицията издействаха бременната млада жена да бъде преместена в лазарета им до края на делото за употреба и разпространение на наркотици на територията на Полинезия. Инспекторът Лу Хам, който разпитваше Роза от самото начало, спомена няколкократно, че обикновено такива дела свършват със смъртна присъда - такива са законите на държавата им.
Както всеки ден, така и днес, бременната Роза наблюдаваше с празен поглед гонитбата и веселата игра на таванските паяци. Подобно на рояка инсекти, в празната й от безизходица глава се рояха едни и същи спомени: полетът до Островите, ареста и тестуването, следствието и гаденето в първите дни на бременността.
Към десет сутринтта й се доходи до тоалетната. Както винаги, придружаваше я преоблечената полицейска служителка. Кенефът на социалния дом се намираше в отделна постройка и представляваше една почти рухнала барака от бамбукови пръти с един открит подиум, върху който бяха поставени шест ръждясали клекала. Нямаше никакви паравани, за да може човек да се усамоти поне по време на интимното физиологично действие.
Арестантката и нейната пазителка влязоха в зловонната барака. От шестте места имаше вакантно само едно. Розалия, гонена от раздиращи болки в корема, не се поколеба нито за миг и зае свободното клекало, крайното отдясно. Със задоволство си освободи червата и посягайки към кутията с тоалента хартия, с досада установи, че такава липсва.
Една много възрастна колежка на Роза по дефекация, напъваща запека си на съседното клекало, с нещо като разбирателство й протегна едно парче смачкан вестник. Момичето й кимна в знак на благодарност и разгледа хартията, за да прецени колко и как да я разпредели за по-ефикасно обърсване на задника си. Отначало не обърна внимание на един полуизтрит надпис с молив върху текста от вестника, но прочитайки го механично, едва не колабира на секундата. Двата реда бяха написани на испански, и то с почерка на нейния Ернесто: "Цвете довери се на тази жена Тесто"!
Роза не смееше да погледне надзирателката си - да не би тя да е забелязала тайното послание. Но не би - фалшивата медсестра само отбиваше номера - не наблюдаваше дрискащите затворнички, а стоеше като пън с голямо парче тензух на няколко ката върху лицето си: пазеше очите си, разяждани от зловонието на арестанските изпражнения.
Откак се прибра в стаята, Роза нито за миг не спря да мисли за Ернесто, за начина, по който получи бележката му от запеченото бабче. "Как ли ще ми помогне тази смръщена жълта вещица?" - чудеше се бременната затворничка, без да успее да заспи. Но през тази нощ така нищо и не се случи.
Нито през следващите три. Чак на четвъртата нощ, когато отчаянието на Розалия взе да надделява над чакането, някой леко я побутна по дясното рамо, лесно извеждайки я от състоянието на тревожна дрямка. До кревата й стоеше омотана в някакви черни дрипи клошарката от кенефно-хартиената взаимопомощ. Тя с жестовете обясни на младата жена да я последва в пълна тишина.
Явно някой беше се погрижил и за пазачката й на Роза - законспирираната полицайка легално си хъркаше на съседното легло.
Тихичко, като цигулка в калъфа си, двете жени излязоха от сградата, после по въжената стълба, скрита в гюрлюците, се заизкачваха по високата стена на комплекса "Социална служба".
Те обаче не подозираха, че всяка тяхна стъпка се следи от един полицейски служител, скрит на покрива на сградата и въоръжен с бинокъл с монтиран в него уред за нощно виждане. Тайният наблюдател толкова тихо докладваше развитието на бягството на затворничките, че и сам едва ли се чуваше. Но от другата страна на жицата сигналът, усилен от приемателя, добре бе разбираем от човека, за когото бе адресиран.
- Катерят се по стената, комисар Хам! Какво да правя? -
рапортуваше съгледачът.
- Напусни поста си и тихичко-тихичко ги проследи извън
стената! Разбра ли, сержант?
- Тъй вярно, господин комисар!
Маскираният сержант от отдела на инспектор Лу Хам се спусна
по въже от покрива и се запъти към стената, която бавно, но упорито щурмуваха бягащите затворнички. Лесно, като кихавица при грип, изкачи същата стена с помощта на алпинистко въже на двайсетина метра от женския екип, скрит от тъмнината на нощта.
- Слизат по стената от другата страна, сър!
- Спускай се и ти! Не ги изтървай от погледа си, разбра ли? -
гласът на капитан Лу Хам леко трепереше от вълнение.
- Тръгват на север, сър!
- След тях!
"Все едно куче командваш, кучи син, мамка ти!" - оцени
нареждането на началника си сержантът Го, а на глас се подчини:
- Слушам, господин инспектор!
С бързи крачки, дишайки дълбоко (Роза - поради бременността си, а дъртото бабе просто от старост), женичките се движеха из празните улички в покрайнините на малкото приморско градче. Завиха в една пресечка и се качиха в един скапан, от годините на Втора световна война пикап с неопределен цвят. Колата потегли веднага, без светлини.
Запознат с придвижването на бягащите от правосъдието жени, инспектор Хам бе разпоредил вече на другите свои служители да поемат щафетата на проследяването от сержант Го. Така и стана. Една цивилна кола с двама тъй също цивилни полицаи заприпка след античното пикапче.
Самият инспектор, капитан Хам, въоръжен с радостно чувство за свършена работа (той от самото запознаване с делото на Енрико и Розалия бе абсолютно убеден, че тази испанска двойка е само едно звено от дългата верига на наркопласьорите) и автоматичен служебен парабелум, се качи в таксиметрова кола, специално наета за случката. Той искаше лично, със собственните си очи да види свръзката на Розалия с другите членове на престъпната наркобанда, за да може после да докладва на Полковника Фахъръх Въх Въх за личното си участие в операцията, плана на която, както и самото й провеждане, бе осъществено пак лично от него, капитан Лу Хам! Направо си пишеше рапорта нашият расово дръпнат в очите инспектор. "Повишението в чин ми е в кърпа вързано!" - усещаше се вече майор комисар Пу Кашпрафан Таратапарам У Ък Лу Хам - пълният текст на фамилията му! Да е жив и здрав! И той, и името му!
Точно в този момент от слушалката на преговорното устройство се чу разтревоженият глас на единия полицай от колата, преследваща бегълците:
- Ще ги изтървем! Ще ги изтървем, господин комисар! Колата им
влиза в пристанището!
- Не се тревожете! - самодоволно и майчински успокои своите подчинени стратегът на полицейската акция. - Погрижил съм се и за тази варианта! На третия кей има наши хора с моторница!
След три часа умореният и доволен от свършената работа капитан Хам получи последното, заключително на този етап съобщение от борда на полицейския катер:
- Акостираха на остров Пхавахава У Ю Хава, сър!
- Благодаря за службата, момчета! - добродушкото Хам даде
заповед за прекратяване на среднощното препускане по следите на наркотрафикантките - една бременна в третия месец испанка и една дърта бабичка от местния етнос, страдаща от проблеми със стомашно-чревния си тракт.

8.

Париж.
Два часа преди полунощ.
Някъде из кварталите за преуспели бизнесмени.
Тежкарски апартамент, обзаведен в стил 30-те години.
Будоарът.
Във фотьойл, тапициран с червен плюш, седи една много интересна дама. На пръв поглед няма нищо необикновено в това женско тяло, сякаш отпуснато в минутите на отмора след тежък ден, но същевременно стегнато в една благородна осанка, а не в старческа умореност. Загадъчното и мистериозно впечатление допълват очите й. Открити широко, но без напрягане, гледащи внимателно, но без усилие, те крият богат жизненен опит и постигнатото равновесие между миналото и настоящето на притежателката им. За такива жени се говори, че не би могло да им бъде определена възрастта дори с относителна точност. И това не е сладникав комплимент на лицемер, а жива истина.
Под светлината на нощната лампа с тежък абажур от същия плат като на креслото, жената чете нещо от папката с кожена подвързия. Прелиствайки по-няколко пъти листите, тя изважда два от тях и ги слага на коленете си. Оставя папката на низката масичка от черешово дърво до нея, взима във всяка ръка от избраните листи и ги гледа ред по ред като че ли се готви да сглоби някакъв, само на нея известен пъзел. Връща изписаните страници и фотографии от факсапарата в кожената папка и посяга към телефона - от онези старите, композирани от черен бакелит и слонова кост. Избира осемцифрен номер. Чака дълго.
- Да! Кой е?
- Ало? Жан-Клод Верден ли е на телефона? - гласът й любезен, но
възпитано сдържан.
- Да, аз съм! А вие коя сте? Ако се обаждате за работа в някакъв
си скапан бар, веднага ще затворя! - чува в слушалката раздразнен глас на млад мъж.
- Моля? Не Ви разбрах!
- Някой простак си прави тъпа шега с мен, като е пуснал тъпа
обява в онзи тъп жълт вестник за сервитьорска бройка в някакъв тъп локал! Цял ден ме тероризират всякакви откачалки!
- О, съжалявам! Нямам пръст в тази работа и не търся келнерско
място. Господин Верден, разрешете ми да Ви се представя.
- Да, да! Разбира се! По гласа не ми приличате на една от онези
нахални досадници. Слушам ви, госпожо.
- Казвам се Кони Пигът, режисъор съм в един малък театър в Квебек, Канада.
- Приятно ми е госпожо Пигът!
- И така, прочела съм всичките ви материали и есета в списание "Парнас". Много ми допаднаха. Харесвам стила ви, господин Верден!
- Благодаря ви, благодаря! - искрено се зарадва младият писател.
- Имам едно делово, по-скоро творческо, предложение към вас, ако ми позволите.
- Интересно ми е!
- Става дума за един сценарий, който имам намерение да ви помоля да напишите за нашия театър.
- На каква тема?
- По телефона ще излезе много дълго, а вече е късна вечер. Затова ви предлагам да се видим утре в осем сутринтта в кафенето на Gare de Saint Lazare, ако ви е удобно, разбира се, господине?
- Добре, госпожо Пигът! Ще ме познаете по снимката в списанието.
- Лека нощ, Жан-Клод! Дано повече никой да не ви безпокои по телефона тази вечер.


9.

Южна Германия.
Гара Шварцфлюсмюндунг.
Часът е 23.25
Спира влакът "Варшава-Париж" - престой седем минути.
Олешка Недезведска гледа през прозореца на своето купе.
Пред нейния унесен в планове за бъдещето поглед се разиграва следната покъртителна сцена.
Около десетина подпийнали скинхедс атакуват с юмруци и ритници трима мъже на средна възраст, пазещи един трудно предвижващ се към влака нисък на ръст инвалид, с къси, криви крачета, гърбица, дълги почти до земята ръце и грозно, деформирано от изключителна уродливост лице. Цялата биеща се компания доближава все пак вратата на вагона, но горкият сакатко не успява да се качи във влака.
Изведнъж Олешка скочи от мястото си и изтича към вратата. Наведе се, хвана за ръцете нещастния инвалид и в буквален смисъл го дръпна навътре във вагона. Тримата мъже, отбивайки яростните нападки на обезумелите гологлави пияници, се качиха в последния миг преди влакът да потегли. Младата спасителка видя как на перона изскачат двама полицаи и хукват към младежите, но доскорошните нападатели побягват в различни посоки.
Червенокосото момиче остави изненаданите от нейната постъпка мъже да си поемат дъх и тръгна към купето си, без да им даде шанс да й благодарят. Реши да си ляга - утре трябва да е във форма. Все пак, отива в Париж! Вече стотици пъти повтори на ум телефонния номер на една жена, Магдалена Конпиние или просто "леля Магда", далечна роднина на нейната съученичка, омъжена за французин от 15 години.
След десетина минути на вратата плахо се почука. Спомените за тазсутрешни преживявания заляха Олешка с вълна от страх. Не се решаваше да се обади. Чукането се повтори.
- Отворете, моля ви се! - дочу тя приглушен, спокоен мъжки
глас.
- Какво искате? Кой сте?
- Аз съм човекът от перона, когото преди малко спасихте!
Момичето дръпна плахо плъзгащата се врата и като видя кой я безпокои, малко се поотпусна, но не покани мъжа в купето.
Няколко секунди се гледаха, без да обелят дума. Притеснена от посещението и вида на инвалида, девойката сведе очи, но остана да стои на прага.
- Казвам се Франциск де Лакроа. - Заговори посетителят с явен
фонетичен дефект. - Моля да бъда извинен за толкова късно посещение, но дойдох да ви благодаря искрено за вашата героична постъпка, която никога няма да забравя!
- Ама, моля ви се! - Олешка се напъна да се усмихне. - Няма за какво да ми благодарите! На моето място всеки щеше да направи същото! - дръпна тя едно скаутско заключение.
- Позволете ми, млада госпожице, да ви оставя визитната си
картичка, - пропусна по край ушите си скромността на спасителката си господин де Лакроа. - Ще се радвам да ми се обадите с каквато и да било молба - за мен ще е чест да ми предоставите възможност за реванш.
В процепа на вратата се появи силует на един от придружителите му и протегна на стаписаната девойка една скъпа релефна визитка.
- Лека нощ, госпожице! - леко се поклони инвалида, явно имаше затруднения в движенията на шията.
- Лека нощ и на вас, господине... - Олешка прочете от визитката: -
Франциск де Лакруа.
Затвори бавно вратата и дочете: Кантора "Mon Chateau" - недвижими имоти.
Преоблече се в нощница, легна на тясното легло и изгаси лампата над главата си.

9а.

Бодигарда до него помогна на изтощения човечец да се пребере в своето купе, но остана при другите си двама колеги в коридора.
Както беше облечен в скъпия си костюм, сакатият мъж се излегна на кревата и гледайки в тавана се отдаде на размисли, раждащи спомени.
"Господи! Какво момиче! Ако не беше то, какво ли щеше да стане с мен? Нима фашизмът не може да се изкорени изцяло?" В съзнанието му се завъртяха откъси от прочетеното в книгите и видяното от кинохрониката за мъченията, геноцида и масовите екзекуции от времето на Втората световна война. Постепенно мислите му се подредиха в ясен спомен за един документален филм, който бе прожектиран няколкократно в пансиона за недъгави деца, където е живял до 16-годишната си възраст.
Филмът бе от две части. Първата започваше с кадър на един гол мъж на петдесетгодишна възраст, с ръст над средния, с пропорционално развито за възрастта му тяло. В ръцете си той държи една дъсчица със залепен на нея раиран лист от ученическа тетрадка. На него пише: "Аз съм доктор Ханс Филцер, комендант на концлагера за инвалиди и хора с психически и физически недъзи". Кадърът се сменя и от екрана вече се вижда същия човек, вързан с каиши върху една голяма дървена маса. Към него се доближават няколко мъже и жени, облечени като екип в една операциона зала. По-нататъшното развитие на сюжета господин де Лакроа помни смътно, защото на тогавашната му възраст още не бе свикнал да гледа кръв. Само се сеща, че хирургическият екип работеше със скалпели, триони и ножици по цялото тяло на човека на масата пред тях. В началото на втората част на децата бе показан един мъж с изкривено от деформирани нос, чело и брада лице. Ръцете и краката му бяха с различна дължина и също така деформирани. Много приличаше на външен вид на повечето деца, на които се прожектираше този филм. Само същата табличка с "Аз съм доктор Ханс Филцер, комендант на концлагера за инвалиди и хора с психически и физически недъзи" на врата на този урод подсказваше на зрителите, че това е същият човек от началото на филма - бе толкова неузнаваем след намесата на хирурзите. Камерата се завърта и вече показва един дълъг тесен коридор с поставен в единия му край малък леген с вода, на трийсетина метра от доктор Филцер. В този момент гласа зад кадъра оповестява: "Освен многобройните опити с жива плът и психика върху хората от подчинения му концентрационнен лагер, доктор Филцер с голямо удоволствие организираше "Факлени надбягвания": нареждаше няколко сакати или уродливи хора, поливаше ги с бензин и ги караше да бягат. Който от тях, запален лично от доктора и горящ като факла, успееше да добяга до коритото с вода на 30 метра от стартовата линия и да се потопи във водата и остане жив, печелеше бърза смърт в газовата камера. Неуспелите просто изгаряха като живи факли. Гостите на д-р Филцер правеха парични залагания с незначителни средства, защото много рядко някой от изтощените инвалиди успяваше да отърве горящата си кожа в тази смъртоносна надпревара с огъня и смъртта."
Де Лакроа никога няма да забрави смесените си чувства на съжаление, омраза и удовлетворение от последвалите кадри. Върху деформираното по изкуствен начин тяло на човека в коридора се излива някаква течност, която след секунди се превръща в кълба огън и черен дим. Киносалонът гръмва от пронизителните викове на пламналия човек, който тромаво се опитва да побегне към коритото с вода, но след три-четири несръчни крачки се строполява на земята. Пламъците постепено угасват; през редкия дим се вижда овъгленото тяло да лежи самотно и неподвижно.
Никога до сега, до днешната случка с неонацистите, Франциск де Лакроа не се бе усещал застрашен лично от такива хора като доктор Филцер. "Ако думите "човек" и "доктор" въобще са приложими към един фашист!" - помисли си човечецът, преживявайки отново и отново случката на перона.



9б.

През четири купета от маркиз де Лакроа Олешка Недезведска също не можеше да заспи - ту се унасяше в лека дрямка, ту се стряскаше от спомените за събитията от днешния, най-дълъг ден в живота й. Спомените и видения се преплитаха без всякакъв ред и логика. Докато със страх да не го е загубила опипваше едно малко пакетче с пари, защипано със безопасна игла от вътрешната страна на бикините, се стряскаше от мисълта да не би да е умрял оня гадняр Петрус Варнава. "Ами ако не е умрял и отишъл в полицията?" - тялото й застиваше сякаш в очакване на полицаите, които разбиват вратата и я отвеждат в затвора. Опитваше да избяга от тези притеснения, като си представяше срещата с леля Магда, но веднага впадаше в паника дори при най-малкото съмнение в готовността на госпожа Компиние да й помогне. Тревогите й нямаше да спрат сигурно до самата "Gare de Saint Lazare", Париж, ако не бе се сетила за нравоученията на баща си, Войцек Недезведски, починал след пиянски сблъсък с маневриращ локомотив. Така и не се разбра, кой от двамата бил почерпен толкова много, че не е успял да даде път на другия при рутинна маневра в двора на старата сточна гара.
Нощта и тракането на колелата на влака опазиха ушите на пътниците и персонала от думите на бащините напътствия, изречени от Олешка на глас и с интонация, досущ като на стария кантонер: "Да си ...бете мамка си!". Този девиз за непримирима борба с неизбежните пречки в живота подействаха приспивателно на младата госпожица. Тя се позавъртя още два-три пъти и здраво заспа под тежестта на емоционалните си приключения.


10.

Париж.
08. 20
Gare de Saint Lazare.
Кафенето на втория етаж.
Госпожа Кони Пигът и Жан-Клод Верден закусват с кроасани и кафе и водят непринуден светски разговор за времето, за литература, за театър, за мода, за Париж, за сценария на тема "Един канадец на арттурне из Океания".
- Понеже времето напредва, искам да ви кажа нещо, млади приятелю Верден! - гласа на възрастна дама изведнъж става непоколебимо твърд и убедително назидателен. - След половин час на тази гара пристига едно момиче от Варшава. Тя е дъщеря на сестра ми от случайната й връзка с един поляк и бе зарязана от майка си в Полша, още когато бе на половин година. Нашата фамилия не се грижеше за това момиченце по простата причина, че рода ни е аристократичен и почтен - не можахме да простим на Елизабет нейната волност в избора й на сексуален партньор. Сега, когато горкичкото девойче остана кръгло сираче, аз реших да му протегна ръка за ...
- Но аз каква връзка имам с това.... - Младият писател се опита да
вмъкне учудването си от откровенията на почтената мадам Пигът, но погледът на дамата до него замрази с течен азот всякакво желание да продължи със своите любопитствания.
- ... помощ! - довърши изречението си леко раздразнената от
нахалното прекъсване госпожа, и продължи: - За тази ръка съм избрала вас, Верден! Да, да! Именно вас! - Тя промуши младия човек с такъв остър поглед, че той не посмя дори да си помисли да я прекъсне.
- В девет часа пристига влакът. Вие посрещате Олешка
Недезведска, сваляте я и й предлагате разходка из Париж. Към обяд аз ще направя едно фалшиво обаждане на вашия телефон. Вие ще съобщите на момичето, че току-що сте спечелил конкурса за новела на някаква си там тема, и сте награден с екскурзия за двама до остров Ратахабе, Филипини. И ще й предложите да замине с вас. - Изреждайки инструкциите си Кони Пигът извади от елегантната си черна чантичка един дебел жълт плик и го сложи на масата пред стаписания писател. - Тук са билетите за двама ви, чек за петдесет хиляди долара и петдесет хиляди евро кеш. Ще останете на Филипините една седмица и после ще отидете до Полинезия, за да пишете сценария за театъра ми на някой усамотен остров. Когато свършите парите, ще дойдете с моята полска племенница при мен в Монреал, за да участвате в постановката на спектакъла по вашия сценарий! - По-генералски отдаде последната си заповед режисьорката от провинциалния театър.
След кратка, но напрегната пауза мосю Верден се изкашля, преди да направи своята оферта в тази търговско-лирична сделка:
- Какво ви кара да мислите, уважаема госпожо Пигът, че аз ще се
съглася да използвам вашия гениален план по завръщането на полското сираче в лоното на фамилията ви? - ехидният и предизвикателен тон на младия писател никак даже не изненада уважаемата госпожа радетелка на семейното огнище.
- Фотоалбумът със снимки на вашето увлечение по невръстни
дечица, изпратен ми от доктор Бари Гауз! - изстреля изнудваческата си стрела достолепната мадам Пигът. - Тяхната лаборатория по оплождането на богаташки ялови пръцли със сперма на извратени жребци има страхотно, направо страховито разузнаване. Кандидат- родители не желаят да се харчат по зародиши, наследили някоя зараза или пихическо разтройство, като вашето, скъпи ми Жан-Клод, от случайни платени спермодарители!
Пребледнял като бяла пудра, как се казва - хванат на тясно, тайният сексизвращенец Верден не обели нито дума. Той само гледаше пръстите на ръцете си, сложени на ръба на масата. Тази поза бе позната на великата психоложка Кони Пигът и еднозначно сочеше пълна готовност за тотално подчинение. Но въпреки това печената фройдистка не се сдържа да постави последното си условие на прикования с факти педофил:
- Излишно е да ви напомням, скъпи, че прословутата за всеки
детски шибундер като вас конспирация няма да мине пред мен!
С тази финална заплаха класическата среща на класически
шантаж с класическо съдържание и класически до прозяване словоред завърши.


11.

Париж.
Същата Gare de Saint Lazare.
Няколко минути след девет сутринтта.
"Внимание! На трети коловоз пристига влакът Варшава - Париж с четири минути закъснение! Внимание! На трети коловоз пристига влакът Варшава - Париж!"
Край седми вагон на току-що спрелия влак сред малкото посрещачи бавно преминава един млад, на не повече от трийсет години, доста симпатичен млад мъж с открито слабо лице с падащи на вълни по бузите му къдрави черни коси, дълги до дебелия, на сини и жълти райета плетен шал, увит небрежно около врата му. Белият му шлифер е разкопчан. Той върви бавно, залисан в едно списание, от което чете нещо с голям интерес, изразяващ се в една приятна, лека усмивка. Той доближава вратата на вагона и в него леко се блъска едно червенокосо момиче, току-що слязло от вагона и зашеметено от вълнение от първите си стъпки на френска земя. Сблъсъкът наистина не е силен, но е достатъчен, за да избие от ръцете на младия мъж списанието с увлекателното за него четиво.
Двамата едновременно се навеждат да вдигнат списанието, без малко да си ударят главите.
- Няма страшно, няма страшно! Не се притеснявайте чак толкова!
- приветливо се обръща към стаписаната девойка младия мъж, вдигайки от земята списанието си.
Олешка, без да обели и дума, го гледа гузно, но с интерес от първата й среща с истински галантен французин.
- Говорите ли френски, мадемоазел? - направи първа крачка за
разбиване на нелепото мълчание след нелепата случка мъжът, като продължи да се усмихва чаровно.
- Ya… Ya… - започна да мънка на полски момичето, но бързо се
съвзе и премина на перфектен френски: - Разбира се, мосю! - И след като прекрачи от раз езиковата бариера, се отпусна: - Съжалявам за причиненото неудобство, мосю!
- Не го мислете толкова дълго, мадемоазел! - подкани я Жан-Клод Верден - външно спокоен, но с треперещо от риска за провал на неговия тъп, плосък и бездарен план сърце. - Ще ме почерпите едно кафе и толкова!
- Не знам кога ще стане това. - С наивност, граничаща със селска
простотия, се опита да се отърве от черпенето младата полякиня.
- Посреща ли ви някой, извинете за нахалството? - Верден
вложи всичките си артистични способности да изглежда незаинтересован, случаен минувач, от няма какво да прави тръгнал да анкетира пристигащите в Париж чужденци. А когато видя отрицателно клатене на главата, предприе решителната атака:
- В такъв случай, ще пием кафе още сега! - срахувайки се да не
би да е прекалил с нахалството си, свалячът Жан-Клод се наведе и взе багажа на учуденото момиче.
За да я успокои поне малко, той й заговори бързо и настойчиво, не
давайки й никаква възможност за отказ:
- Казвам се Жан-Клод Верден и съм нещо като писател! Дойдох
тази сутрин на тази гара да си събирам случки и персонажи за един роман, над който се трудя в момента. Обичате ли да четете, госпожице? - и без да й даде време за отговор продължи: - Така че, не се притеснявайте за моето време. Може би пък да станете героиня в някоя от моите книги!
Младите хора вече вървяха към изхода и не забелязаха, че преди минути един трудно подвижен, нисичък човечец с непропорционално дълги ръце кимна към тях на двама мъже, дошли да помогнат за неговото посрещане. Подчинявайки се на мълчаливата заповед, мъжете, облечени в три четвърти дълги тъмни палта, веднага тръгнаха след мъжа и момичето, посочени от явно големия за тях началник. След малко те седнаха в края на едно открито кафене до гарата на няколко маси от своите обекти за проследяване.
Изминаха около четиредесет минути и пред очите на неподготвените тайни агенти на инвалида от гарата, двойката, изпила спокойно кафето си, се надигна, седна в една таксиметрова кола, спряла пред заведението, и замина към центъра на града.
Един от мъжете се обади на някого по мобифона и, следвайки получените инструкции, двамата с бързи крачки се отправиха към паркинга на такситата пред гарата. Не успяха бързо да наемат кола поради големия, както винаги сутринта, наплив на пристигнали пътници. Колата им тръгна в същата посока, както и на младите хора, но вече натовареното уличното движение им попречи да забележат и да хванат следата на търсеното такси.
Разхождайки се с полската гостенка пред Триумфалната арка, Верден получи обещаното от мадам Пигът обаждане. Той точно изпълни плана на своята разпоредителка и доволен-предоволен от успеха на своя толкова тъп план, закара момичето, съгласило се на пътуване до острова Ратахабе след незначителни колебания, до един скъпарски ресторант с изглед към река Сена.
Довършвайки десерта, немлъкващият Верден, афектиран от постижението си, вече не молеше момичето, а просто заяви:
- Сега ще минем да приберем багажа ми и направо отпрашваме за
Орли! - Но прочитайки лека уплаха в очите на девойката, побърза да добави: - Нали ще ме изчакаш в колата?
- О, да! - отговори с готовност Олешка, прогонвайки с радост и
облегчение тъжните спомени за Петрус Варнава и неговия мръсен опит мръсно да я изнасили, мръсно кополе!
Когато таксито по пътя за летището спря пред посочения от Верден адрес, той се обърна към момичето:
- Олешка! Ще ми дадеш ли паспорта си, за да продиктувам
твоите данни на турагенцията? Те им трябват за оформянето на билетите и запазването на места в хотела!
Тъй като никога не бе чувала за измами на чужденци, лековерната девица извади документите от дамската си чантичка и ги подаде на Жан-Клод, който излезе от колата и усмихвайки се, здраво й наобеща:
- Няма да се бавя много, ще видиш!
Олешка обаче - не веднага, а с присъщото за простодушните хора закъснение, се притесни яката. "Ами ако изчезне с паспорта ми?" - страхът я удари в стомаха, пълен с обяд от френска кухня, но тутакси бе париран от неадекватното успокоение: "Но парите нали са с мен!". "Ами ако ме изнасили там, на онзи остров?" - и веднага отговорът, този път тръгнал да става поне логичен: "Що ще ме кара на другия край на света? И тук щеше да го направи, ако щеше!", но накрая се провали тотално като такъв: " Нали не познавам града!"
В тази тъпа игра на котки-въпроси и мишки-отговори не се чакаше достоен за нормалния интелект край, ако след десетина минути вратата не се бе отворила и до нея не се бе настанил, преоблечен в червено яке и без шал, весело усмихнатият Жан-Клод.
Олешка издаде една доста дебела порция смях на облегчение. От сърцето на червенокосата девойка като камък падна притеснението за своята девственост, с която тя така неистово се гордееше.
Фръц, пръц!

12.

Париж.
Сградата на Министерството на Вътрешните Работи.
10.45
Кабинетът на мосю Клод Жадо, министъра.
Сутрешната оперативка е към своя край.
Мобилният телефон в десния джоб на сакото на Пен Дюрак, заместник-министър и шеф на отдел "Криминалистика на тежките престъпления. И наказания.", завибрирва в режим "тайно съобщение".
Комисарят Дюрак излиза в коридора след получено от министър Жадо разрешение да напусне съвещанието за 5-10минути. Обажда се на последния номер от Received calls.
- Спешно се нуждаем от поверителна оперативна информация от вашето ведомство! - е настоятелният поздрав от другата страна на мобилната връзка.
- Изпратете въпросите си на имейла ми за нумизматичните търгове! - преодолявайки треперенето на ръцете, Дюрак прекъсва връзката и се връща в кабинета на министъра.






12а.

След четири часа.
Кабинетът на министъра Клод Жадо.
Влиза сконфузен Жорж Дартес, шеф на "Вътрешноведомствен контрол".
- Мосю Жадо! - бледото лице на 45-годишния Дартес се покри
със ситни капки пот, - нали настоявахте... да докладвам... за всеки съмнителен случай...
- Точно така, полковник! - прекъсването бе спасение за
притеснения служител. - Казвайте какво сте открили! - тонът на
дрезгавия глас звучеше наистина министерски, твърдо и рязко.
Окуражен от готовността на министъра да го изслуша, възпълничкият Жорж Дартес отвори папката си за доклади и започна да чете бавно и подробно отчета си:
- Днес моите хора от електронния отдел прихванаха
няколкократно влизане в секретните файлове! - Дартес подчерта многозначително: - С гриф ISS-6! - и погледна лицето на Жадо в очакване на изненада и възмущение, но каменното спокойствие на министъра остана непроменено.
Докладващият чиновник се сконфузи, извади голяма бяла носна
кърпа от джоба на панталона си и избърсвайки челото, продължи:
- Използвайки разработената в нашия отдел програма "Булдог"
за проследяване на електронна поща, разкрихме една доста сложна и, бих казал, съвършена система за кореспонденция между абонатите. Установихме, че едно тайно сдружение, което се казва Орденът на Светия Квазимодо Орлеански, съкратено ОСКО, се интересува от една личност, Матилда Мюллеркопф, обвинена в търговия с органи през 1999 година, но освободена поради липса на достоверни доказателства. Освен това, в преписката открихме и името "Кони Пигът", режисьорка от един монреалски театър, тялото на която бе намерено на брега на Сена тази сутрин. Една жена със същото име се е обаждала на един млад писател Жан-Клод Верден през нощта. Засега ние се затрудняваме да намерим връзката...
- Назовете ми името на единия от петте служители, имащи
достъпа до ISS-6, който води кореспонденция с този ОСКО?
Леко поуспокоеният Жорж Дартес пак се изпоти и почти шепнейки, произнесе:
- Мосю Дюрак, господин министър! Вашият заместник.
- Познавам по имена моите заместници, мосю Дартес! - без да
влага ирония в забележката си, Клод Жадо се надигна от стола зад масивното си бюро. - Продължите да проследявате тази връзка и ми докладвайте през тричасов интервал! Свободен сте, Мосю Дартес!
С думите "Слушам, мосю Министър!" шефът на отдела "Вътрешноведомствен контрол" се обърна и тръгна да напуска кабинета, но почукването на вратата го спря. Той се обърна към прекия си шеф в очакване как да постъпи.
- Влезте! - поканително се провикна стопанина.
Вратата се отвори широко и на прага й застана самият Пен Дюрак с
една дебела кожена папка в ръцете.
- Ще позволите ли? - попита заместник-министърът, трудно
скривайки учудването си да види Жорж Дартес в кабинета на Клод Жадо.

Следва...