автор: Tiranozavar

Телефонът звъни. Ако звънне повече от три пъти, трябва да стана. Имаме уговорка. Да направя три крачки и половина, около метър и 60 сантиметра. Да протегна дясната си ръка. Да вдигна слушалката. Да я поставя до ухото си. Да поема дъх и да изрека "Да".
От другата страна е той. Това също е уговорка. При първия звън ръката му е в джоба и търси табакерата. На втория, подпрял слушалка на рамото, той отваря кутията. Потупва филтъра на цигарата с палец, стар безсмислен навик, и чака. В този момент моят глас с отсеченото и сухо "Да" е стигнало до него. Чувам изщракването на запалката. Останалите шумове край него. Обичайният хаос около всички телефонни кабини в града. Във всеки град около телефонните кабини се чува едно и също жужене. Но първо чувам как той издишва дима. Представям си надписа върху цигарените кутии, онези предупреждения за никотина. Иска ми се да запаля и аз.
Първото дръпване му харесва. Особено, когато ми казва, че ще закъснее. Нещо, което знам. Представям си улицата. Жълтите светлини от фаровете на колите, високите сгради, които в мрака изглеждат сиви. Прозорци, които светват и изгасват. Сякаш някой пробива с огън от цигара дупки в сивото наметало на нощта. Това е поетично.
Когато той се обади си представям винаги такива неща. Картини. Като във филм. Може и криминале. Всъщност, точно криминале. Някъде, зад ъгъла на същата улица, го чака такси. Задната врата е отворена и тя пуши вътре. Някоя тя. Произволна тя. Във всеки случай не аз. Защото аз съм тук и трябва да вдигна телефона. Когато звънне той. Не, че тук звънят други. В моя живот съществува само той. И неговият глас, понякога и неговото тяло, друг път почеркът му. Когато ми оставя бележка.
Не, не страдам. Нито се притеснявам. А също и той. Аз съм константна. Една жена, която седи вкъщи, в нашия общ дом, има си телефон, телевизор, радио, има съседи, има спомени, има младост, отминала, има всичко, което й е необходимо. Даже си има един той, който звъни. Всяка вечер, през вечер или в седмицата по веднъж. Той е като график. Като редовен цикъл, казва Наташа. Тя е наша приятелка. Алкохоличка. Рускиня. Има ли трезви рускини?! Риторичен въпрос. Наташа не звъни. Тя идва. Когато той е тук или когато го няма. Наташа с развалените зъби, казва той. Наташа е симпатяга, престани, казвам аз.
Всъщност, Наташа е единствената причина все още да говорим. Защото тя е жива за разлика от теб, казва той. Защото ти харесват пияни жени, му отвръщам. Защото нямаш никакво чувство за хумор, продължава той. И аз млъквам. Не, защото нямам чувство за хумор. Когато Наташа е тук, се смея. Тя ме разсмива. Не мога да се спра. Видя ли я, подпряла се на рамката на вратата, с онази чанта на 105 години, с онези обувки с изкривените токове, с грим, който непрестанно е размазан, прихвам. Наташа е имала среща, Наташа е разочарована. От Игор, от Иван, от Серьожа. От всички мъже на света. Наташа с разчорлената коса, скъсани чорапи, леко залитаща към банята. Наташа, която не може да се познае в огледалото. Наташа, която сяда шумно на стола, вади с треперещи пръсти цигара, гледа леко разсеяно, дръпва нервно и обикновено казва "И". "И" като история, която трябва да продължи. "И" започва отново. С поредната порция Иван, Игор, Серьожа. И аз, с моето "и" от история, която не съществува, я слушам. "И" си ги представям. Нейният Иван от 1983 година, после другият от 1984 година, преди това Серьожа, който я заряза през 82-ра, два месеца след онзи ужасен октомври с три опита за самоубийство, Игор. Игор, който бе голямата ми любов, помниш ли?! Това е тя. Пита ме дали помня. Не помня, отговарям. "И" тогава да ти разкажа. "И" Наташа разказва. Когато той е тук, слуша "и" той.
Когато тя е тук, когато и той е тук, аз ставам, вадя пепелника, отварям бара, вадя бутилките. Питам ги какво ще пият. Той уиски, тя същото. Каквото "и" да пие той, "и" тя пие същото. Мисля, че не й пука какво е то. За разлика от него. После вадя леда. После се опитвам да разделя кубчетата. После пускам върху ръцете си топла вода. Мразя лед, мразя уиски. Мразя пияната Наташа, и него. Когато си е вкъщи. Но това се случва рядко. Бъди благодарна, казва Наташа. Поне имаш един, нали? Наташа се смее. В този град дали има зъболекари, се чудя. И я слушам. Когато се напие, тя просто заспива. Както си седи на стола. Говори за него, за тези, които изброих, понякога плаче, друг път не иска и с мъка успява да избегне сълзите, след това просто главата й клюмва на една страна. И Наташа се унася. Може да стои така, вцепенена, цяло денонощие. Седнала срещу мен. Заспала Наташа е кротка. Сигурно ги сънува. Онези тримата. За които стана дума. Как им бяха имената. Всички имена на руски звучат еднакво. Особено от устата на пияна жена.
Не, че неговото име е особено. Има ли значение как се казва той, когато го няма. Има ли значение как го наричам, когато не ми липсва. Наташа би казала за това, че е странно. Не би повярвала, може би. Рускините непрекъснато говорят за любов. Любов по време на Втората световна война, на фронта, любов по време на Първата световна война, в окопите. Любов срещу щиковете, срещу танковете, любов срещу двеста грама "Столичная", любов в лагерите на смъртта, любов - по възможност навсякъде. Даже си имат такова име. За жена. Любов Крупская. Не. Тази беше Надежда. Руснаците са единствените хора на света, които могат да опорочат всяка дума. Надежда, Любов след първите 30 години се превръщат в нещо като нашата пияна Наташа. Наша, защото е моя, а и негова. Наташа е единственото, което все още ни свързва. Моят мост към света. Неговият към мен. Ако моят живот бе руски филм, мостът отдавна да е взривен. От немци.
Съчинявам си. Какво друго остава. Не на мен. Въобще. Остава да го чакам. Да звънне. Да ми пише. Да легне до мен. И да спи. Тихо. Може би той е единственият мъж във вселената, който никога не хърка. Не, че съм спала до всички. И не, че имам понятие дали във вселената има такъв вид. Друг подобен. Който вселенските жени да наричат мъже и обратното. Не е интересно какво има в края на този свят. Ако се замисля и моят не е чак толкова интересен. А и неговият също.
Както вече казах. На третия звън трябва да стана. По-точно на третото извъняване. И да измина тези сто и 60 сантиметра, които ни делят. Не, които ни събират. Които ни държат като заложници. Той от едната страна с тези досадни цигари, аз от другата, където всеки момент може да се появи Наташа.
И да влети със Серьожа, Игор, Иван.