автор: silence

1.
Слънцето започва да го докосва затормозяващо още към края на март. Април вече го е възбудил достатъчно силно, за да разлее страстна топлина в първите майски дни.
А Водата просто не престава да си го обича. Обича го толкова силно, че не спира да се вълнува пред него. Защото това е нейния град - Градът на Водата.
И преди всеки Изгрев, водата бавно си облизва всичкото оранжево по целия хоризонт на града и после ненаситно си го излива на гъста боя обратно в синьото гърло.
Всъщност първите майски дни наистина дишат най-леко. Заради най-хубавото време, когато плажовете са още празни, водата е прозрачна, а вятърът -твърде мързелив. Градът се прозява дълго и широко.
Майките слизат с количките чак до плажа и пускат малките пирати да щъкат свободно по пясъка. Походката им е тромава и клатушкаща. Босите крачета пристъпват неуверено и аха малко по-смело напред ... и тупват по дупе назад и направо потъват в големите топли купчини водорасли. Ама не плачат! Сигурно водата ги успокоява.
Понякога е странно. Как добрите плувци се давят на плиткото, а дълбоките води се оказват затлачени кладенци - обикновени пресъхнали дупки в земята.
И странното е,че в това няма никаква загадъчност. Или поне така си мислиш докато не влезеш във водата.
А през Май -тя си е направо студена! Няма басейни. Няма хлор. Няма дори джапанки. Има чиста вода, истински пясък и ...миди. И боси крака. Въздухът е свеж, прохладата -разтворена.
Трябва да влезеш във водата направо, без загряване. Без да мислиш много и директно започваш да пориш спокойната повърхност. На къси, мощни загребоци. Захапваш въздуха, късаш го на големи парчета и го давиш в студеното на водата. С двете ръце грабиш алчно и здраво от водата напред.
Сърцето гони диво кръвта по вените до пръсване, пък адреналина изпомпва на зли вълни и залива.Чак ти блъска в слепоочията.
Гръбнакът пръщи и се огъва под яките обръчи на извити дъги и ги разлива плавно назад по тялото. Косматите мускули на краката стягат еластичността в насечни тласъци, експлоадиращи в чифт плавници - единия ядосано плющи, другия го посреща на плясъци. И назад остава вряща, дебела разпененна бразда....
А ръцете пак загребват и вадят водата на кофи от дълбокото. Хвърлят я с шепи нагоре и тя се пръска на груби, едри капки. И вятърът като ги подхване с фини шамари, размазва капките на зашеметени пръски, които се лепят на дълги ивици тясна пяна.
Бесен ритъм.Диво плуване.Свободен въздух!
Накъсаното плитко дишане потъва. Движенията стават по-дълги и плавни. Ритъмът вече е спокойно развълнуван. Скоростта е уверена. А водата е станала по - солена, което накървясва погледа допълнително. Обръщаш се през рамо и виждаш, че брега леко се посмалил. Тласкаш за последно с краката и се пускаш по тромавата инерция напред по гръб. Гледаш разкъсаните облаци и очите ти парят срещу капещото Слънце.
Спираш и поемаш вуздуха надълбоко. Задържаш и остро надолу! Гмуркане.... Докато ти изпукат ушите и като погледнеш нагоре да виждаш една дупка светлина. Опъваш ръцете като мазен ластик и ги издърпваш зверски надолу по тялото - махаш като пеперуда в мармалад.....
И малко преди да се изстреляш над водата, почваш да крещиш. Крещиш и изпускаш врящите потоци балончета да се изливат край ушите.Крещиш и водните частици пеят по вибрациите на гласа нагоре към въздуха.
Като излетиш изпод водата, рикушетът на собствения ти глас връща неколкократния дрибъл по тъпанчетата, а отдолу някъде се носи тътена на водната му предистория... И ваккума на водата те засмуква обратно.....
Свобода!
Ей така се почва лято.
Диво и безразсъдно плуване. Да пориш гладката повърхност на водата както ти е кеф....
Свобода. Свобода и водорасли.....и много вода наоколо........
Когато се отдалечиш на "известно" разстояние от брега губиш представа за време...... Не не и за място. Мястото е важното, времето не се губи. Времето може винаги да се настигне...
Но този път първо с дълги и плавни загребвания. Дълги и плавни -като изморени лопати на счупена вятърна мелница. Дълги и плавни гребания - докато покрай балончетата въздух под водата не започне да усещаш и пяна по устата.......
Финалният спринт до брега е най-готината отсечка за плуване. Бързо, мощно и пак толкова диво както в началото - за здраве и бодър дух през годината.....
Почти без въздух, през облак от пръски и пяна, водата сама иска да те изхвърли на брега.....докато ръцете не задълбаят шепи пясък от дъното и кракат не заорат в грунта отдолу ....
И продължаваш на бегом през плитката вода - да я буташ и натискаш от колене, а тя да се опъва назад по широки пасажи от инерция....
Излизам от водата. Дишането е стегнато, тялото е вдървено и схаванато. Дори леко ме стяга в кратки спазми......Болиииии - тоя месец Май на плажа.......
Няма никой наоколо, очите ми парят от солената вода. Някакви водорасли са се оплели по косата.......и ластика на банските е захапал лакомо няколко.... Трябва да ги сваля и да ги просна на изсъхнат на пясъка....На пясъка на празния плаж..... навеждам се да ги свалям банските и през рамото по диагонала нещо се размърда.... Вдигам поглед и........ имало все пак някой на плажа. Не съм го видял - сигурно, защото ми е бил точно под носа.....
Наблизо, освен теб, има нещо излегнато наголо и отдадено на самотни и спокойни отпускащи мисли. Може да е сродна душа. Може и да е само визия. Ама и при двата случая е доста разголена. Сигурно иска да си напече красивото дупе и си покаже зърната на Слънцето..
И аз се добрах до тази сродна гола душа, пляснах я по красивото дупе и най - нагло и безотговорно я попитах:

- А Вие, г-жо непозната Дама, обичате ли Варна?


2.
"Е сега този вече ще изяде един тупаник!" - смръщвам вежди и се обръщам готова не на бой, а на цяла война. Писнало ми е бе. Не може така! Просто не може. Това, че плажа е обществен не означава, че и дупето върху него е такова! Сега ще стане мазало!
А всъщност кого ли лъжа - аз просто съм онемяла от изненада, мозъка ми е блокирал от тази неочаквана инвазия и навярно устата ми само ще се отваря като риба на сухо за да каже (по-точно изкрещи) нещо. Затова за момент ще замълча, ще събера най-жестокия си арсенал от словесни шамари и така ще го цапна ТОЯ, че.... Ще види той къде зимуват раците!
Всъщност е доста трудно да тръгнеш на бой от позиция легнала по корем. Първо трябва да се подпреш на ръце, да изпънеш лакти, а когато сгънеш колене да станеш дупето така предизвикателно се издига нагоре, а този-определено-търсещ-си-боя мъж навярно точно това и чака за да ме шляпне пак.
Хех, това го осъзнавам няколко мига след като инстиктивно съм се обърнала и подпряла на лакът. Опитвам се да различа лицето, но той - хитрецът - е застанал на пътя на слънцето и то ме заслепява. Отгоре на всичко ръси студени капки по затоплената ми кожа, кара я да настръхва, а зърната.... зърната са също част от кожата, нали? Усещам ги как почти болезнено настръхват и бас държа, че този нахалник не отлепя очи от там.
Няма начин и да се обърна по гръб и тогава да стана. Така излагам тялото си на показ, а точно в този момент не искам да ме възприемат като сексапилна жена, а като амазонка, като жената-войн, като жената, която ейсегащемусмачкафасонанатоя.
Няма начин да стана, няма.... начин ли?
Протягам крак и рязко го подкосявам. Косите му изненадано остават във въздуха, главата се отмята назад, ръцете се разперват търсейки опора, тялото се сгромолясва със страшна сила и разпръсква облачета пясък, след това зъбите леко изтракват и аз се озовавам срещу две замъглени от плуването под вода очи, които ядно ме фиксират. По кожата на гърдите и корема блестят капчици и като малки лупи насочват погледа ми натам.
- Първо се казва "Добър ден" - казвам, опитвайки се да прозвучи ядно, но съм на път да се разсмея звънко отмятайки назад коси и оставяйки смеха да се носи над пустия плаж.
Дали обичам Варна ли? Дори и не съм си задавала този въпрос. Обича ли се дишането?
Обичам морето - това знам. Онези милиони капчици събрани в едно цяло и винаги подкрепяйки те. Когато си сама, тъжна и обезверено приседнала на морския бряг малките вълнички нашепват "шшшт, тихо, тихо, шшшшш". Когато си бясна, ядосана на целия свят и ти се иска да удряш, да удряш, да удряш, вълните онагледяват емоцията ти с тяхното "пляссссс, шшшпляс" върху брега. А когато си притихнала на топло мъжко рамо и пръстите се разхождат по топлата кожа на ръцете и се заиграват с неговите пръсти, виждаш как вълните леко и равномерно се носят точно както тласъците на мъжкото тяло те носят към върха.
Но вместо това казвам:
- Мога ли да си получа крака?
Само това не предвидих при гениалната и хитро скроена маневра- моят крак е останал притиснат под неговите два.


3.
Понякога се чудиш по какво се различава чистата морска кръвна група от останалите. Дали се различава по равномерно изгарящите през лятото емоции или по тъмната кожа в ямките на подмишниците. И докато се чудиш и отговорът направо те подкосява. И докато се освестиш се сешащ за мъдрите приказки на рибарите,че "мокро дупе най-твърдо на пясъка си пада"!
"Всъщност въобще не разбрах откъде ми дойде! Ми така става, който иска да бръкне в контакта - най-много да си наелектризира гащите" - мисля си и потискам изненадата като започвам да усещам как бавно, но сигурно всичките ми предразсъдъци са вече леко понатъртени.
Смешно ми става и аха да почвам да "ха-ха-ха-кам" и нещо се размърдва изпод мен. Сега остава да съм паднал и върху някой йога, който си диша с тръбичка изпод пясъка за здраве и съвсем вече ще........
Поглеждам и естествено това пак ми връща смешните напъни, щото се сещам
за една приказка, че "когато видиш мъжки и женски крак в изразено неравенство-оплачи се на съдията в гащите да вади резервата да оправя равенството".
И тъкмо да отварям уста или по-точно първо я затварям, за да я отворя, да кажа нещо и ........странно.....
"Колко различни образи преминават в погледа на две непознати очи докато те възприемат.... Първо разширяването на зениците, бясното извикване на образи, спомени и ситуации - скоростното сравняване и търсене на най-подходящия образ за вписване.... Само един малък миг от частица време - а виждаш толкова много "лица" проектирани върху собствените образи на твоята визия. И точно този момент е най -важен и независим. Просто едно премигване и пръвият ти образ е вече "вписан" някъде, на някоя стълбичка ... Даден му е цвят,етикет и начин на възприемане........"
Виждам, че очите някакси се успокояват въпреки, че нищо не съм казал още.
Зърната обаче са войнствено щръкнали по амазонски....и кракът естествено е още под мен. Извърнат е някакси под смешен ъгъл и разкрива, да!, педя над гънката по ръба на прашките - тъмен белег - навярно от изгорено......
- Когато пляснеш красиво женско дупе през Май на пуст плаж на Варната - значи или си кадемлия или си много тъп! - казвам и се ухилвам като пача - Най-обикновен ритуал за здраве е. Кракът не ми трябва ......- изпускам тежко въздух, ставам, изтръсквам си пясъка изпод банските и сядам точно на две педи разстояние от зърната.....
-От к'во е тоя белег?


4.
- Мо-ля? - заеквам аз. Не стига, че нахално нахлува в уединението ми, ами и съвсем удобно се намества срещу мен давайки да се разбере, че няма да си тръгне.
- Опитвам се да водя разговор - обяснява ми той продължавайки да се хили като ряпа - Нали знаеш: аз казвам нещо, ти казваш друго нещо, после пак аз .... разговор........., разбираш ли?
- Що за.... - вече се ядосвам аз и с замах се обръщам. Нещата излизат извън контрол. По-точно извън моя контрол, а аз мразя да се чувствам в безтегловност.
Сега вече се сещам и какво не й харесвам на Варната - гларусите. Те са навсякъде - реят се над морето и търсят сред вълните невинни рибки, летят над кварталите и търсят да задигнат нещо, оставено без надзор, постоянно привличат внмание с крясъците си.
Другия вид гларуси се разхождат по брега - лятото там са най-ценните съкровища. Походката им е като добре трениран танц, телата им са добре сложени и примамват погледите на жертвите. Когато набележат плячка, са в състояние да кръжат около нея точно като хищните птици. Умеят да омайват с красиви усмивки, плавни жестове и заучени фрази. Добре, че имам имунитет срещу тях.
Но този насреща не е толкова търпелив - нападна ме директно и стремително, а аз се оказах в ролята на стресирана жертва - нещо, което смятам да променя тутакси събирайки си багажа.
Посягам към блузата си и в този момент той хваща ръката ми за китката. Разтваря нежно пръстите полустегнати в юмрук и докосва дланта ми с устни.
Всичко в мен застива. "Хайде! Измисли нещо: дръпни ръката си, извърти му един шамар, бягай, бягай." Вдигам поглед и се оглеждам безпомощно. Няма що - добра идея да прекарам почивния си ден на пустия плаж. Сега кой ще ме извади от тази ситуация, м?
Стоим така застинали. Устните му просължават да галят дланта ми смирено. Косата, предала се на земната гравитация, пада напред и закрива лицето му. Преди да се усетя вдигам ръка, подхващам немирния кичур и го приглаждам зад ухото му. Усещам полепналата по пръстите влага и като омагьосана я поднасям към устните си. Вкусвам я.