вчера
По здрач достигам до едно селище. Смях, звънчета, балончета, сапунени мехури... се носят оттам.
Ето го и селото на щастливите! Влизам смело в него да понаскубя малко щастие за късмет. Вижда се светнала кръчмата. Прекрачвам прага напето - всички едно ухилени, едни весели, като че ли Кой-може ги е черпил. Питам първият ми попаднал хилещ се как да се докарам до това благо състояние. Ухиленият пич ми обяснява, останалите кимат с глава:
- Първо трябва да намериш ядосания, да го успокоиш или прогониш от селото и тогава ще си щастлив напълно.
Излизам тътря се по улиците и кьошетата, надничам насам-натам за ядосан, ама всички са се изпокрили. Няма и няма. Толкова мотаене и на празно. Само да ми падне някой ядосан, направо му подквасвам мутрата и изхвърлям като парцал от селото. По едно време виждам в тъмното един много ядосан. Вглеждам се по-внимателно: съвсем ядосан ми се вижда и едно мрачно ме гледа. Без да се замислям - ляво право в мутрата и ... дрън-дрън-дзън посипват се стъкла.
Хванаха ме бесните! Иде ми да удуша цялото село! Ще си правят гаргара с мен! Аз се старая да помогна на ядосаните, да ги спася от ядовете, а те огледало да ми сложат! Ще им нахлупя галошите на щастието чак до петите, та да ги видя как тогава ще се смеят. Побягнах аз от това проклето село. По пътя си изпустнах лулата - те белите не чакат, бързат да си намерят дружка. Ама в това село няма полски панове, няма да я търся лулата. Тия ще я олигавят веднага, та после да ме гнус. Както едно време с махорката. Изпуших на майтап една лула махорка в посолството и после тя и посолството все миришеха на махорка. Посолството лесна работа - пребоядисаха го. А лулата и до днес смърди, колкото и да я топих в коняк.
Да се задавят дано!
В крайпътното ханче спрях да си почина и успокоя от щастливото село. Намери се място на една пейка с чужди въпроси. И "Защо не идва мензиса?", и "Какви са тези сенки?", и "Тоя защо го няма още?" седят и пият бира. Тарторът им, "Изключи ли ютията?" ме покани на почетното място. Разказваха си разни страшни случки: как едно детенце не си изпило млекцето и след 50 години не му станал, как един дал по-мръсната си риза на комшията отдолу и след 10 години наводнил и апартамента му, как една девойка не си дояждала кашата и сега е стара мома на държавна заплата. Разказах им историята при която сме изпили тонове бира. И не само бира.
Жената, която не пиела бира
Мъжът на "Жената, която не пие бира" след като се прибрал от работа и вечерял гостбата "това намерих в хладилника" пийнал две бири и сладко захъркал в тон с телевизора. А на нея и се дочул шум от коридора, а той хъркал бирено, та не било ясно що за шум и жената, която не пие бира взела, че го събудила и той сънен-сънен се нахвърлил на коридора ударил едно кроше на коженото й палто, което и така мразел. Тозу удар препълнил чашата на търпението на гвоздеят, който държал цялата закачалка, той се ядосал и захвърлил закачалката по нашия юнак. Шурнала, значи кръв по челото, жената, която не пие бира превързала раната и на него хем му се допушило, хем допишкало (от бирата). Та хвърлил фаса дето си му е мястото, но жената, която не пие бира, там била хвърлила памуците със спирта от превръзването, та те избухнали и му поопекли яйцата. Веднага (!!) пристигнала бързата помощ, едни здравно осигурени работници, дето и бира не кусват, го метнали на носилката да го носят и разпитват. И по стълбите, от смях ли от страх ли, но взели, че го изпустнали и му потрошили един крак и парче ръка. И в болницата сестрата, която забравила да си изпие бирата, забравила и да смени иглата, та му лепнала една безсрамна болест. И така човечецът преметнал черната забрадка на жената, която не пиела бира.
170305
Сладар