автор: glishev

Звяра свиреп да лиши от живота
искаше храбрият кралски защитник;
Грендел бе ужас за клети датчани -
време му беше да гние в земята.
Будни, тревожни, свирепите гаути
мечове грабнаха. Бяха готови
вожда си тачен от зло да предпазят.
Хукнаха те и настигнаха звяра.
Ала не беше по техните сили
Грендел с желязо да спрат и убият.
Него го пазеше сила нечиста
от остриета, изкусно ковани.
Все пак дошъл бе на срока му жизнен
краят ужасен. Той трябваше вече
Средната наша земя да напусне,
с писък да рухне в Дома на Тъгата.
Сещаше вече омразният Богу,
че го напускаха жизнени сили,
че го предаваше страшното тяло,
толкова пъти пирувало с кърви.
В хватка жестока бе стегнал дъха му
славният сродник на гаутския властник.
Всеки на другия жив бе омразен.
Рана страхотна отвори си Грендел:
дръпна се той и, отчаян, измъкна
своята мърша от Беоулф Храбри.
Ала съдраха се жили; и кости
с пукот се скършиха. В гаута остана
черната лапа със острите нокти.
Рукна чернилка от рамо сакато.
Слава блестяща спечели боецът
в битката нощна, а звярът прокълнат,
смъртноранен и със чезнещи сили
кривна във мрака към свойта бърлога.
Търсеше родното блато смрадливо,
там за да легне и дъх да изхрачи.
В датски предели мирът бе настъпил.
Беше спасил от кръвник ненаситен
воинът мощен чертога на краля,
още и всички, подвластни на Хротгар.
Радост обхвана сърцето му гордо -
нощната работа бе той приключил
с чест и прослава. Прочистена беше
вече страната от зло непосилно.
Туй бе утеха за всички датчани.
Тяхната битка боецът достоен
беше приел и спечелил напълно.
Свършил се беше делът им от скърби.
Много възхвали изречени бяха,
щом като хвърли на гаутите вождът
в залата под светлината на факли
мъртвата лапа със дългите нокти.

__________________
Предишна част: Беоулф XI
Следваща част: Беоулф XIII