Държа я в ръката си.
Толкова нежна, толкова прелестна, толкова съвършена.
Мисля си - "Колко различно изглежда отблизо". Отблизо всичко е различно, дори перфектната емоция, дори най-чистото чувство, дори най-истинската любов....Острите ръбчета на морското създание, начупените връхчета, също толкова реални, колкото несъвършенствата на ревността, болката от несподелеността, хладината към една забравена и никому непотребна отдаденост....
Тези така меланхолични и болящи раковини на съзнанието ни. Дълго пазени от очите на другите. Скрити там, някъде много близо до сърцето или още по-близо до страданието.
Галя всякя една малка извивка и си представям безброя от пръсти, докосвали я преди мен. Потъвам в дълбочината на хилядите очи, които са я съзерцавали дълго и ненаситно... или съвсем случайно там някъде на пясъка...някъде сред многото други... Дали погледът е бил тъжен, разплакан от една хладна замръзнала луна или е бил искрящ от светлина, запален от топлината на милостивия пясък... Дали допирът на дланите е бил като рисуване по мъгла или е бил груб, като блъскащите камъните прилив. Дали в него е имало страст или болка от избягалия надалече вятър...
Моята раковина.Моята специална и много вълшебна морска илюзия. Фантазията в измореното ми и все пак търсещо, търсещо себе си съзнание.
Защо нещата придобиват особен смисъл само ако ни принадлежат... защо съзерцанието и ценността са така разностранно употребявани от нуждата ни за любов. Дали любовта е само нуждата нещо да ти принадлежи или съзнателно не можем да си позволим... просто да се наслаждаваме...
Влюбена в тези прекрасни раковини на отдаването, целувам една студена луна и забравям за целия свят...