автор: Eshach

Т.,

Може би си струва да ти разкажа една история, свързана с доста други, защото сигурно си забелязала, че толкова по-категорични сме в оценката си за един човек, колкото по-малко го познаваме, а ти вече ме познаваш малко повече от малко, на което може би се дължи и объркването ти,
та именно с цел да го направя още по-голямо искам да научиш повече за мен, и по този начин, дай Боже, и за себе си, макар че ако се опитваш да извличаш някаква поука, някакъв опит от историята ми или от която и да било друга история ще удариш на камък и единствен резултат ще бъде този да разбереш окончателно, че всеки от нас обитава свой собствен свят, в който небето, земята, боговете и демоните, добродетелите и пороците са си само негови, и мост между индивидуалните ни светове са само думите, които те моля да разбираш както ти е угодно.

И така - моята история започва през някаква си година след Сътворението на света, ако използваме библейската хронология, която не е по-лоша от която и да било друга, защото също толкова колкото която и да е друга няма нищо общо с времето, както например зебрата или Балкана нямат нищо общо с думите, с които ги назоваваме. Само човек има нещо общо с името си, но за това ще ти разкажа като му дойде времето, може би след стотина години, което по библейската хронология се пада някъде между края на другата седмица и началото на следващото хилядолетие.

Та тогава отново слязох тук с цел, която забравих веднага след раждането си в една колиба от папур. Папур, папир, папирус - сега всеки може да се досети за тази връзка, но това беше по времето, когато очевидните неща още нямаха имена, и затова трябваше да ги опознаваш, а не просто да се досещаш за тях или и да не се досещаш даже, както е днес. Ще прескоча спомените си отпреди раждането, както и откъслечните впечатления от първите си дни на брега на блатото, защото позицията ми за наблюдение не бе най-добрата - повечето време прекарвах лежейки по гръб, уповит в някакъв жълт месал от непоносимо боцкащ плат, и краката и ръцете ми бяха стегнати с кожени ремъци, за да не се изкривят. Хвърлях поглед наоколо само когато майка ми ме изнасяше навън да ме кърми, но тогава пък не ми беше до наблюдения, защото неистово се впивах с устни в кафявото зърно на гърдата и и смучех с упоение дъхавото мляко, което преизпълваше малкото ми телце с такова щастие, че не можех да го понеса и заспивах. С всяка глътка мляко споменът за това какво съм и защо съм тук избледняваше, и вече започвах с постепенното си превръщане в човек да вярвам, че това е всичко - гласът на моята кафява майка, нейните меки ръце, уютната гънка между рамото и брадичката и, където поставяше главата ми да ме полюлее преди да заспя, брадатата буза на баща ми, която притискаше до коремчето ми вечер и гръмогласния му смях на моите опити да се измъкна от неговите вмирисани на риба грапави ръце.

Всичко това свърши един ден с нещо, което после разбрах, че е тропот на копита и звън на метал, но то не наруши моето блаженство, въпреки че майка ми тичаше нанякъде с мен, край други такива колиби като нашата, просле намери някаква кошница от папур, застла я с парчета рогозки, сложи ме вътре и ме пусна по водата. Образно казано така за пръв път опънах платна и се понесох по вълните на житейските превратности, и щях да го правя много пъти отново и отново през хилядолетията, докато не си спомня това, което така лесно забравих още с първите глътки майчино мляко…

Не зная колко време съм се носил по тази безкрайна река в папурената кошница, полюшван от вечните и вълни, но много преди да се измине денят вече плачех, когато се мръкна само хлипах, а някъде през нощта стенанията ми заглъхнаха в пресъхналото ми гърло и изпаднах в несвяст, и това бе първият път, когато виждах със сърцето си милостта на смъртта, която щях да търся много пъти след това. Странно е, но почти нямам спомен от това безсъзнание - може би животът в малкото ми телце е бил все още много, и то панически се е вкопчвало в него, което е попречило да се огледам навън. Но както и да е - когато дойдох на себе си лежах на глинения под на някаква пещера, а някакъв мъж с лице, потънало в сплъстената му черна брада изстискваше капки сок от някакво растение в устата ми. Денят се върна, светът се върна, бях спасен за страданието, започвах да мисля, следователно не ми оставаше много до времето, когато ще мога да се изправя на кулата на собствените си илюзии и да огледам света наоколо със собствените си очи, без да се досещам, че той може да бъде видян единствено със сърцето…

Това, както виждаш, е добро начало на моята история, макар че понякога събитията, за които ти говоря, я надхвърлят по обхват и значение или я стесняват по време и пространство, но аз като че ли много обещания ти давам, а това не е добре, ако съм толкова тесногръд, че си позволя да изпълня всичките, но засега съм оптимист, такава опасност няма, има само намерения, които ни водят към ада, но кажи ми нещо, което да не ни води натам от онези неща, които зависят от разума ни. Само сърцето ни води в обратната посока, но и то, горкото, не знае дали това е посоката към Рая и дали като сме били изгонени заради него оттам, ще ни пуснат с него да се върнем, или то ще трябва да остане да подсмърча жалостиво под райските дувари, докато ние пребиваваме умиротворени в лоното на Всеблагия, дано това не означава нещо неприлично, и се блъскаме за по-първите места в хора, който всевечно му пее "Осанна!"…

Остани с моите поздрави от онази жълта пещера, където отшелникът стъква огъня с папурената ми кошница, привлича ме по-близо до него, ляга зад мен, за да ме пази от нощния повей, и започва да мрънка тихичко едно нещо, което след 2-3 хиляди години тия след нас, или по-точно тия, които ще бъдем тогава, ще нарекът молитва ли, мантра ли - не помня толкова далеч в бъдещето, но за теб споменът е жив още тук, в пещерата, и това е добре, защото няма да можеш да ме изненадаш - ти наистина принадлежиш на себе си, но споменът за теб е мой.