автор: Eredia74

Имало една гора. Била гъста и непрогледна, с високи борове, които след росата сутрин ухаели на смола, а пръстта под тях била така мека, че било трудно да чуеш сам стъпките си. Но през нея не минавал никой. Може би защото била винаги мрачна и тъжна, потънала в мъгли и сенки, и тишина в която всеки шум се губел.
Някъде там, в тази гора живеел дракон. Той мъничко приличал на гората, мълчалив и мрачен като нея, и през лицето му често пробягвала сянката на тъгата, а очите му помътнявали. Тогава той навеждал глава и я извъртал в страни, като да валяло дъжд, който влиза в очите, но когато правел така, в гората не валяло и навярно дъжда бил единственно вътре в него.

Една сутрин, докато гледал как слънцето топли мъглата между клоните, до него кацнала птица. Била мъничка, не от тези, които пеят, но била крехка и красива и когато я видял, за миг притихнал а после отместил поглед, като да си спомнил нещо.

-Здравей, -казала му птицата -тази нощ те чух . Бях се свила в клоните на дървото, което расте само на хълма. Тогава ти дойде и погали кората му, след това седна до него и му разказа колко самотни са звездите и как нощта е тъжна и безсънна, когато никой не те прегръща и не ти пожелава "лека нощ", една целувка време, преди да е дошъл съня. Разказа и за съня без сънища, в който само не помниш нищо, и затова го чакаш, нощ подир нощ. Дървото те слушпаше и мълчеше, а аз се натъжих и затворих очи, а после заспах, и макар да бях тъжна, не се чувствах сама. На сутринта те нямаше край него. Тогава поисках да те намеря и те открих. Ето тук.

Драконът се вгледал в нея и с нежност в гласа попитал тихо:

-А ти коя си?

Птицата отвърнала:

-А защо му е на някой да знае коя съм?

След това разтворила криле и отлетяла в синьото на небето.

Вечерта дракона отново се качил на своя хълм, при своето дърво, докоснал кората му и седнал сред тревата, а после, без да откъсва очи от звездите, казал:

-Зная, че си тук. -някъде над него, скрита в листата птицата отвърнала:

-Знаех, че ще дойдеш.

След това полетяла тихо, кацнала до него и се усмихнала:

-Тъжна ли е сега нощта?

-Може би не е. -отвърнал дракона -Коя си?

-Защо ти е да го разбираш? Аз знам, но искам да забравя.

Дракона навел глава.

-Затова ли през онази нощ дойде тук на хълма?

-А ти?

-И аз. -затворил очи и и пошепнал: -Знам, че си тъжна и сама отвътре.

Птицата се сгушила с криле и също му прошепнала:

-А ти?

-Сега не съм.

-Ще дойдеш ли и утре?

-Обещавам.

-Лека нощ -казала му птицата.

-Лека нощ. -усмихнал и се той.

Всяка вечер дракона се качвал на хълма, затварял очи и се заслушвал в шума от тревата и листа, а когато ги отворел, до него била кацнала птицата. Докато една нощ тя попитала:

-Какво означава "обичам"?

-А нима не знаеш? -учудил се той.

-Може би забравих. Кажи ми ти какво е.

-"Обичам" е "обичам". Когато ти се случи истински, разбираш че не може да го разкажеш. Ако можеш, значи не е било наистина.

-А какво е да се сбогуваш с някой, преди да си успял да кажеш колко много го обичаш?

-Това го знам. -въздъхнал тъжно дракона- Това е болка в дланите, след като си го прегърнал на раздяла.

Птицата протегнала грациозно шия:

-Ако някой ден трябва да заминеш, ми кажи. Не искам да се досещам сама, когато не те намеря тук.

-Обещавам да не заминавам. -казал дракона.

-Не, не искам да ми обещаваш такова нещо. Трябва само да ми кажеш, ако тръгнеш за някъде.

Той завъртял глава:

-Обещавам същото.

-Кое?

-Да не тръгвам.

Птицата се усмихнала и нещо в погледа и се променило, а той се сетил, че отдавна никой не го е гледал по този начин.

Нощ след нощ птицата долитала в клоните на дървото и чакала дракона да дойде от тъмнината и да седне тихо, заслушан в шума на вятъра. Когато за пореден път се сгушила в тревите до него, незнайно защо застанала неподвижна и вкаменена, без да отделя поглед от очите му.

-Какво има? -разтревожил се той.

-Не бива да се привързваш към мен.

-Защо?

-Ще те нараня. Разбираш ли?

Драконът се свил сред тревите.

-Не.

-Някой ден ще си замина.

-Нищо не разбирам.

Тя запляскала нервно с криле.

-Може би ще реша да ида другаде, може би ще поискам да съм с някого завинаги.

-Разбрах. -тихо и отвърнал той, и си помислил: "-Обикновено така ти казват, когато всъщност премълчават, че си непотребен"

Птицата все така не откъсвала поглед от него.

-Ето, нараних те.

Драконът опитал да и се усмихне:

-Не, не си.

-А защо очите ти са влажни?

Той погледнал тъжно в страни, където в тъмното била гората.

-Не е нужно да си загрижена за времето в мен. Дори ако там сега вали.

Птицата кимнала и тихо казала:

-Добре.

Над тях листата на дървото шептели на вятъра, а тревите се превивли тъжни, прегърнати една в друга.

След още вечери драконът отишъл отново под дървото, погледнал звездите и видял колко са самотни, а нощта край него е тъжна и безсънна, както когато няма никой, който да ти пожелае "лека нощ".

-Знам, че я няма. -казал той, и очите му се забулили в мъгла.

-Знаеш че я няма. -прошепнало му с листата си дървото.

-Знаех, че ще си замине.

Дървото кимнало: -Не я прегърна за раздяла.

-Но дланите пак болят -въздъхнал дракона.

-А сега? -попитало дървото.

-Сега ще спя, защото само докато спя, не сънувам и не помня ка не ставам за обичане. Не помня нищо.

-Но сънят ще свърши.

-Ще го чакам следващата нощ. Сън без спомени.

Дървото тъжно отпуснало клони, а драконът докоснал кората му и заслизал надолу по хълма, навел глава и загледан на страни, както когато вали дъжд и влиза в очите. Пред него гората пак била тъжна и мрачна и в тишината и всички звуци на нощта се губели и оставали неми. Неми както онова "обичам", което драконът не посмял да каже, и което скрил дълбоко вътре в сърцето си.

Един от следващите дни вятъра го стигнал сред дърветата и го заговорил:

-Трябва да ти кажа нещо.

-Не сега -отвърнал дракона.

-Това е важно. Тази вечер тук ще дойдат ловци на дракони. Замини далеч.

-Не мога. -отвърнал тихо дракона.

-Как не можеш? Имаш криле както птиците. Ще отлетиш. Когато опасността отмине, се върни отново.

-Птиците просто разтварят криле и отиват където поискат. Драконите не се като тях. За да полетим наистина трябва да полетим първо в сърцето си. Моето отдавна е от от олово и тежи. Не помня от кога не е летяло.

Вятъра се завъртял объркан:

-Ще те убият. Нима не го разбираш?

Дракона въздъхнал тъжен:

-Смъртта е също сън, но сън без болка от събуждане.

После спрял да слуша вятъра и се свил в тревите, с притворени очи.

Когато звездите изгрели отново, дошли ловците и дълго забивали копията си в неподвижното му тяло, учудени, че е така притихнал. Тогава пристигнала смъртта, невидима за всички освен него, застанала там, където всяка вечер стоял съня, прегърнала го нежно и тихо му прошепнала:

-Лека нощ.

Той и се усмихнал и заспал щастлив, спомнил си как е хубаво да те прегърнат докато спиш. Вятъра простенал и се залутал в клоните, а след това се издигнал над гората, станал облак и дълго плакал.

София 2005