Името, с което е написано това тук е лиричния псевдоним...на псевдонима ми.
Поздрав за всички, с половинчати...настроения.
Искам да спя.
Ръката ми е студена.
Дръпни се.
Към лампата,
вреди на очите ти да четеш на тъмно.
Не ми се говори,
във мислите ми е зейнала дупка.
Голяма.
Там всичко потъва.
Потъва.
Мисля си.
За обичането.
При мен то е само веднъж.
Чистенето на раклата зад теб.
Другото е риене.
Дупката.
На килима ме дразни.
С какво да я запълня?
Подай ми възглавницата.
Усещаш ли мирис на изгоряло?
Не е от теб.
Вътре в мен.
Са днешните спагети, които ми сготви.
Крия въглените под леглото си.
Дали ще стане пожар?
Всеки момент може би.
Или никога.
Подай ми водата.
Гълтам я.
С хапчето.
Искам да спя.
Когато те видях...
Имах добро предчувствие.
Уби ли го?
Паяка.
Спри да прелистваш така шумно страниците!
Добре, утре ще излезем на разходка.
Всъщност не искам.
Да е счупен хладилника.
Ще повикам техника.
Ще танцуваме на годишнината.
Както всяка година.
Чак сега се сетих за нашата годишнина.
Че съм поръчала диск със балади исках да кажа.
Разбира се.
А, помня естествено.
Твърде добре.
Две години,
осем месеца
и три дни.
Откакто се разделихме с...
баба ми, която замина на село.
Милата.
Колко е нещастна.
Безполезна.
Искам да спя.
Малка кибритена клечка.
С черна главичка.
До теб.
Мисля за фосфорни очи.
Искам да спя.