Беоулф продължава отговора си срeщу подигравчията Унферт. След като завършва разказа за подвизите си, героят укорява Унферт в страхливост и отново обещава да убие чудовището Грендел. Пирът продължава. Датската кралица вдига наздравици с господаря си и с Беоулф.
"Много заплахи изправи пред мене
морската ярост. Но с остро желязо
отговор давах на зверските зъби.
Нямаше кракен, завърнал се с плячка,
легнал сред дънния мрак трупогризец,
кърваво тяло на жертва разкъсващ.
В ранното утро, от меч изтърбушен,
мъртъв се носеше моят противник.
Хищници много приспа острието
и оттогава свободно моряци
вдигат платна към далечни простори.
Ето, запали се Божият факел,
пламнаха в слънчево злато вълните!
Аз пък съзрях бреговете високи,
зид срещу бури. Съдбата спасява
воин сърцат от несгоди понявга.
С девет чудовища бях се разправил.
Зная, че никой не се е прославил
с толкова битки, все нощем и в буря.
Беоулф само премина без рани
и на брега уморено излезе.
Вечният тътен на сиви талази
бе ме довел до страната на фини.
Нищо такова за теб не разказват
хората, Унферт. Брека бе храбър;
той или някой, на тебе подобен
няма обаче така да разказва
що е извършил с желязо в ръката!
Тъй че, любезни, си срам за рода си.
Зная: и без да се хваля, ме славят.
Теб с подигравки посрещат пък вечно.
Твойта страхливост проклета да бъде!
Право ти думам, о, сине на Еклаф:
нямаше Грендел да върши злодейства,
скръб да разкъсва гърдите на краля,
златната зала във кръв да е цяла,
смел ако беше, тъй както устат си.
Ала разбра той, че не е заплашван,
мисли си, че е далеч от гнева ви,
хич и не вярва във датската храброст.
И безнаказано броди, убива.
Дания стене под тежките стъпки.
Скоро обаче от сън ще го вдигна -
гаутската гордост и мощ ще разкрия.
Утре на радостен пир ще пристигне
всеки, щом слънцето грейне в небето."
Драго му стана на щедрия властник,
кимна глава посивяла с надежда -
вярваше кралят на смелите думи.
Смях закънтя из чертога просторен -
воинска глъчка от радост сърдечна.
Уелтеов стана, кралицата млада,
чудна съпруга на славния Хротгар.
С плитки от злато, със злато в гласа си
тя поздрави храбреците достойни.
Вдигна бокала, налят с медовина
и го подаде на своя владетел.
Ласкави думи към него изрече
датската обща любимка прекрасна.
Чашата жадно пое властелинът,
а и ръцете, кои я държаха.
Мина жената през цялата зала,
всекиму мило бокала поднесе,
докато стигна при вожда на гаути.
Поздрав изрече към храбрия воин,
сетне възхвала към Бога отправи.
Бе Той изпълнил молитвите нейни:
силен закрилник бе в Дания стъпил,
свършек да сложи на дните на горест.
Чашата вдигна боецът високо,
с думи такива й отговор върна:
"Беше в ума ми, когато потеглях
с верни другари по морски простори,
всичко за твоя народ да направя
или в сражение мъртъв да падна -
лячка да стана за нокти свирепи!
Ей и сега устремен съм към слава
или към края на срока си жизнен."
Мъдри на воина бяха словата.
Уелтеов седна обратно при краля.
Както по-рано, надигна се глъчка,
шумни наздравици, смях на герои.
Сетне от трона надигна се Хротгар -
време дошло бе за сън и почивка.
Знаеше кралят, че в залата златна
щеше да стъпи врагът му омразен,
слънцето щом от небето се скрие
и се прокрадне нощта по земята,
водейки сенки безформени в мрака.
Станаха всички бойци с господаря,
всеки любезно за сън той изпрати.
Рече накрая на Беоулф: "Друже,
залата ти отвоювай за мене."
Сетне и думи такива прибави:
"Винаги сам защитавах се храбро,
докато можех аз меч да размахвам.
Ала сега поверявам на тебе
своя чертог, ненадминат по хубост.
Своята слава помни и мощта ти
нека срази твоя враг вероломен.
Няма да може той теб да надвие,
ако си храбър в двубоя опасен."
________________
Предишна част: Беоулф VIII
Следваща част: Беоулф X