автор: fff

В килията е тъмно. Влагата се е пропила в мен. Болката в главата ми расте. Усетът за загубено пространство ме влудява и точно чувствата са тези, от които не мога да избягам.
В килията съм. Екзекуцията е утре.
Треперя подвластен на чувството, пораждащо мисъл за смърт. Не съм подготвен за среща със смъртта. Не ме е страх. Напрегнат съм. По малко от осем часа остават. Осем часа мисъл за смъртта.
Какво ли е тя?
Никой жив тук не знае.
Никой жив тук не ще разбере.
Отровата. Тя е в мен. Прониква в мен.И връщане назад няма.
Проникнала е в стомаха ми.Усещам неговата съпротива. С последни усилия задържам погълнатата течност. Прониква в главата ми. Погледът ми се замъглява. Цветовете в тъмнината, в цветовете – начупени форми, цветове в контраст между цветове. Самият аз съм част от всичкия този контраст между цветове. Като фрактални образувания, преплетени в точно определен ред. Виждам какво е моето участие в цялата тази система от цветове и трептения. Разбирам всичко. Получавам отговори на въпросите които сам не зададох. Системата работи. Работила е преди хиляди години. Работи сега. Ще работи след хиляди години. Не разбирам само дали това е краят или началото. Чувам звуците на тишината. И тишината е така контрастна като всичко останало. Дишането ми се зачестява. Усещам как сърцето ми ще се пръсне. Тишината се разкъсва от силни писъци. Писъци като куршуми разкъсващи съзнанието ми. Движението на цветовете ме задушава. Не мога да избягам. Тук няма пространство.
Смъртта. Като чувство. Може би чувство, събрало всички останали чувства в едно. Няма болка, няма мъка, няма и радост. Има безгранична пустота в непространството. Няма цветове, няма и звуци. Има светлина и видина. Видина изпълнена от вибраций.
В килията съм. Подготвят ме за екзекуция. Мъж в черно расо идва при мен и ми говори за безсмъртие. Държи ръцете ми. Държи Библията. Казва ми че ако правя това и това ще става така и така. Системата функционира. Мисля че точно това пише в Библията. Усмихвам му се. Ръцете му са студени. Кръсти се и си тръгва. Стражари ме вплитат в метални окови, повеждат ме по дълъг коридор. На края на коридора виждам светлина. Вървим бавно. Чувам звука при допира на обувките с пода. Усещам покой. Усещам напрегнатите погледи на съкилийниците по душа. Коридора свършва. Светлината е прозорец. Поглеждам през него. Виждам небето и земята. Хоризонта като вечното превъплащение на небето в земя, на земята в небе. Невидимото в безкрайното. Невидимото отвъд.
На стола съм. Всичко се движи бавно. Гласовете на стражарите, телата на хората зад стъклото. Те гледат. Хората които само гледат. Какво ли разбират от всичкото това гледане? Усмихвам се в тяхната съпричасност. Хората, които са били избрани. Избрани да гледат. С очите си. Мен.
Смъртта извън чувството. Смъртта като екзекуция за прогледналия човек...