И идва денят в който погубваш,
погубваш това което си съградил...
и идва денят в които погребваш
всеки спомен, скъп и мил!
Вървя по улицата до болка позната,
казвaм си, че тук разпиляхме усмивки, сълзи,
мисля си, това е нашата улица толкова свята,
а кой знае?
През нея са минали още много съдби!
Ето я пейката на която седяхме,
на нея се гледахме с наивни и детски очи,
инициалите си точно там издълбахме,
и днес ги погледнах...
дали времето ще ги заличи!?
Ето и люлката на която си обещахме,
докато ти ме люлееше и се радваше на смеха
и разпилените ми коси,
но, като че ли тогава твърде глупави бяхме,
до смехория наивни,
с времето всичко се промени!
Бяхме деца, да, ще признаем,
Споделихме много мечти,
но вече не можем да се познаем.
Пораснахме и не сме това,
което бяхме преди!
Споделени моменти,
радостни и пропити с тъгa.
Много научихме заедно за отрицателно време.
Пораснахме, не сме онези деца!
И време дойде за сбогуване,
всеки взе от другия каквото можа.
Мисля че стига!
Да поемем към ново пътуване,
всеки със свойта съдба!
И ако, някога някъде пак се срещнем,
променени... едва ли ще успеем да се познаем така.
Но ако се върнем на тази пейка
и един до друг седнем,
сигурна съм, че ще усетим...
...това е той, това е тя!