и ето:
аптеки, банкомати,
кислородна вода,
тоалет в тоалетни
кислород в автомати,
пръстите толкова вкопчени в шала,
че излизат през себе си, ето
сгънат на осем, подут ембрион
на стълбища локвести трепери и плаче,
и стъпки, и бягаш във трето лице,
и си друга и никой така че:
днес във парка срещнах булонка с епилепсия,
със гърчове и кожа като китеник,
и миризми на гнилоч и на сладост
обгръщаха треперещият собственик,
и баби със лица от сив бетон
и черни дупки за очи във цепките,
небе седефено, издрано с черни клони
и епилепсията иска жертви, да,
но в парка в топлата мъгла
усеща само смътна еуфория.
и ето:
час по-късно губи равновесие,
и мрази се във огледалото, и рита,
и после тридесет минути свита
седи на тъмното стъпало
към черен паркинг, пълен с бели кучета.
как да излая каквото се полага, като кожата ми се разлага...душата също...
и ето:
тръгва с нервни глезени да се люлее
по улици, жестоко осветени,
да се препъва, да трепери,
и нищо не помага вече,
и ето ето ето тоалетни,
с луминисцентните си изненади,
бледи лампадени ламбади и сапунчета суетни.
от крак на крак подскача и откачам или пък тя откача
добрият приятел цинизъм
от черни кутийки излиза
облечен във сиво и шлифер,
пружинките скърцат, човекът се клати,
а метър на зад
хиляда сковани лица
люлеят се за фон два метра над земята.
епилепсията иска жертви,
поптворчеството иска нерви,
печелившите плачат за бой.
епилепсията иска. жертви иска.
гърлото й стиска розовият шал,
губи се във бръчките на залата
и припява искам на маруся
(русарусарусарусарусарусарусарусарусарусарусарусарусарусаруса)
епилепсията иска жертви,
сини клубове с лилави лампи,
цариградското с търкалящи се джанти,
в два часа залитащите юпита,
златни пръстени и вратовръзки плетени,
черен паркинг със сто бели кучета,
и стълбища към къщи да се връща.
и ето:
в леглото потъва детето,
не може да спре да трепери,
до смърт уморена загубва упора
във блато мигренено нерви-сиви бодили...
как губиш сили как губиш сили...
попиваш на другите злобите,
затваряш се в скобите,
оплиташ се в проби да си намериш главата
и сменяш ли сменяш защитно лицата.
защото:
оцеляването иска нерви,
епилепсията иска жертви,
(на сцената днес лаеща булонка оплиташе се в панделки найлонови във зала пълна със роботи без батерии, каква великолепна феерия. и както казваха във чуждо халю:
динята няма край и няма начало...)
и ето:
загубва ума си детето
не може да спре да трепери
обърнало се е на опаки
във опита да се намери,
и после сяда пак на стъпалата,
сега на сън се хваща за главата
и дъвче колене във кадифени панталони.
от лудости пуловер си плете,
оплита се в реакции повторени
и бели кучета брои за да заспи
насън ще бъдат моя публика и мое стадо
аплодисменти.осветление.естрада.