автор: midnight_witch

Когато е тъжна,
Смехът й е бълбукащ като поточе,
Което стапя леда върху камъните,
Плъзга се толкова леко и ефирно,
Сякаш се носи като мирис на пролет
По въздуха…
А усмивката й е толкова ослепителна,
Че трябва да сложиш очила
За зимното слънцестоене
Изглежда крехка и прозрачна
Кожата й и тънките й вени
Изписват странна татуировка
Напомняща древни староегипетски йероглифи,
Минавайки покрай нея
Се отдръпвахме ,
Защото се бояхме че ако я докоснем
Ще се счупи,
Като кристалната статуетка на мама,
Стояща на лавицата над камината
Която ние обожавахме като деца…
А после счупихме.
Наистина не го искахме.
Кръвта от порязаните ни пръсти
Изцапа килима в хола
Оставяйки предателски грозни петна.
Раните от порязаното заздравяваха бавно и дълго
Оставяйки грозни белези по ръцете ни.
Та…когато е тъжна и чуваме звънчето
Бълбукащо в гласа й
Внимателно минаваме покрай нея…
Пазим се от порязване и дълбоки грозни белези.