автор: simon

Докоснала себе си в един почти несъществуващ миг, жената охладня недопустимо към уж близките й досега неща. Една приказка оцветява живота в диви цветя по недосегаеми поляни. Едно чудо докосна жената -бодливо, недостъпно, чуждоземно красиво, то умее да вниква дълбоко през вълшебните човешки тунели, отвеждащи до момента на същността.

Стара история за доброто и злото преди хората, приказка за стихиите на бодлите, на клоните, на моретата и реките... Жената притваря очите си през своето шумно човешко битие и ето....-той просва мокрите си ръце-стичащи се бели капки, право върху огъня до нейните мисли.
Докосва ли ги? Чува ли той невидимите копнения, усеща ли невъзможността за контрол над тях? Очите му. Истина само в очите му, бясно зажаднели за власт...Див трън се забива в кожата й-човешката, меката, ранимата..Дали боли или опиянява? Сама не знае - разсъдъкът й съзнателно блокира при тоя въпрос и тя спира да пита, намира начинът само да чувства и чувства,все повече чувства.
Да разчлениш любовта на хиляди символи,….Пари. Парят онея ръце Дланите. Пръстите. Кожата. Линиите. Пътищата. Лабиринтите. Докосването. Докосването. И пак. Тя не е познавала тези ръце-любовно-първичните. Не е познавала и диханието - диханието през ноздрите по лицето й като слънчев лъч през разкъсани облаци по студената разкъсана плът на земята. Пак любов. За прав път любов за жената в дивата приказка.
.....Стар тръпчив вкус на презрели смокини, които се вият по спомена за зеленото, през цвета,до плода натежал от червено и сладко, бавно убива разсъдъка . Жената,превърнала себе си в течни копринени сънища, бавно замръзва в момента на настоящето. Ядрото на същност-
та й - бяла капка вода, потъва, спасявайки себе си в дивата приказка на неистинността. Той още е там - в зеленото на очите си разлюляни от пламъка вика нея - през зеленото на очите й, криещи своите потънали маски на дъното на псевдореалността. Вика я през еднаквото в чуждото към ръцете си. И тя тръгва. Прогледнала сляпо, тя тръгва без нозете си единствено към него......

......................

Спри жаждата на материята. Ако можеш спри мислите, чувствата, думите...
Човекът е безжизнен бетон с тялото си, кафеникава мравка, упоена да властва. Но ето я - стъпва безплътна в своите сънища по шумата на дивата приказка и влюбена в него през себе си скита магъосана докато ти , човек, кротко, недъгаво спиш.