автор: Eshach

Обич моя, пиша ти по този начин, защото ти изчезна някъде из необозримото пространство на Световната мрежа, а аз все по нямам време да се взирам в плешивините на планетата, да заничам из нейните бръчки и гънки, да ровя из съмнителната растителност или да брабарам из нейните подмоли. Много ми се ще да прочетеш писмата ми - ако те има, разбира се.

Т,
Приеми моето послание като вопъл от една затънала в тъмницата на житейските предубеждения скръбна душа, която живее с това, което е било, макар и да се пита било ли е, и това, което ще бъде, но къде, с кого и кога не е известно, и с това, което е, но колкото повече е, толкова по-бързо отминава сред ефимерни облаци от смут, съжаление, неудовлетворение и липса на разтуха и доволство, обич и вярност, билет за отиване и влак за връщане от неназованото място, което сигурно е само стремеж и сърбеж в хипоталамуса, спомен за вода в пресъхналия извор на вдъхновеното очакване на чудото, чиито оплодотворяващ порой се превръща в гибелен потоп, над който се рее напразно гълъб с цвят на санитарна керамика, понесъл в клюна си китка повяхнал магданоз за вечерната салата на Бога.

Оставам там, където съм, защото ти си ме оставила на това място, с тази чаша, под тези ясени, в корените на които писукат невестулки, заети с гонитбата и изяждането на някакви дребни бежови мили мишлета, и мишлета, заети с това да писукат от ужас в малките елегантни лапички на невестулката, която любовно ги притиска към бялото на гърдичките си, зад което бие в радостен ритъм малкото и сърчице. Това е повръхностността на съзнанието, дъската за гладене, върху която просваме още влажните наблюдения, за да ги направим плоски и приемливи, да ги сгънем по ръбовете и да ги подредим в гардероба, посипани с нафталин, орехови листа и китки пелин за ужас на всичко, което в тъмните дълбини на подредената ни миниатюрна вселена хвърка, лази, бръмчи, жужи, пърха, подскача, и гризка, гризка, гризка митологичното ни високомерие, поетическата ни наивност, трескавото ни нетърпение, каменната ни убеденост в мравешката непреходност на мимолетния ни животец. Над главата ми прехвърча кос, забелязва, че го гледам, и от суета каца на клонката отсреща и гордо ми показва, как е стиснал в клюна си отвратителни жълти и кафяви гъсеници, издути до пръсване от изпълнилия ги отровно зелен смраден сок, с които бърза да нахрани отвратителните си плешиви рожби в проскубаното си гнездо. Втората ми ракия пристига, и аз му я показвам призивно, макар да знам, че няма запалка, каквато и аз нямам, поради което не мога да си запаля цигарата без помощта на двамата от отсрещната маса, но все пак ми се ще да кацне при мен, да изтърси гнусните космати твари от човката си в чинията с моята овчарска салата и да ми попее. Оставам неразбран от него и изоставен от теб, защото ти сигурно вече си се качила на своя въжделен автобус и се мъчиш сред потните средностатичестически столични жители да се престориш на една от тях, прегърнала калъфа с палатката с надеждата още утре вечер тя да те прегърне на някакъв плаж, или гора, или просто някъде между небето без облаци и земята без хора, където сноват само звездите, с които ангелите осветяват пътя си, когато идват да ни учат на демагогия и лизоблюдство, на вкиснала непорочност и плесенясала девственост, на алчно безкористие и милосърдно безсърдечие. Не им обръщай внимание, те са безобидни като мен, развявай лекомислената си късовейка, в деколтето на която грее цяла поляна от нанизани на синджирче разноцветни пластмасови лайкучки, които тази, следващата, и всички останали нощи си остават миниатюрните мишени на неутолената ми страст.

Допивам си бездънната ракия и пожелавам на теб, на коса, на ситите невестулки и изядените мишлета, на ангелите-травестити и сводниците-дяволи, за които ще ти разказвам друг път, лека, лека, лека нощ - като съвест на проститутка, като смърт на негодяй, като обич към ближния.
Целувам те - само online, разбира се.