автор: simon

Красивите мигове се стичат като часовник останал без време. Сега се виждат само очите на жена, забулена в своя тъмно син копринен воал. В тая стая - толкова ниска и замълчала, времето е паднало някъде от високо и сега лежи на пода в безсъзнание....
Една жена стои пред стената с бяла мазилка, а срещу й е легнала друга - обвита от своя воал и лишена от външност.
Жената гали с коприната грапавата мазилка и няколко нишки от фереджето й се изплъзват от подредбата на плата и остават закачени по стената.... виж ги колко са смели... Една ръка се плъзва по синьото и улавя релефа на скритото тяло. Коприната трепва също като повърхността на вода неочаквано докосната от върха на случайно листо. В средата на стаята има легло. Твърдо легло, бездиханно. Едно мъртво легло покрито с мъртви бели чаршафи. Едно сакато, мъжко легло, в което четери женски очи гледат себе си - едната лежи, скрита в черен воал до земята; другата се съблича. Бавно отмята плата от лицето си и от тялото. Без коприната е гола. Кожата й е тъмна и твърда, а фигурата й напомня идея на скулптор, решил сякаш да извая от най-кафявата глина тяло на жена-майка и изкусна любовница едновременно, тяло, което да внедри някак в себе си цялата изначална женска пулсация на вселената. Тяло, незавършено от векове. И ето че глината е изсъхнала безвъзвратно, самосъхранила се е някак и стои сега изправена до стената на ниската стая...По кожата на жената между двете й матови обли гърди тревожно се плъзва капка телесна страст и уплашено се погубва във възелчето на пъпа. Жената пристъпва с босите си нозе към леглото, поставя кръглото си коляно върху грубия чаршаф и потръпва от своите мисли. Ръката й улавя нозете на жената през черната коприна, с която тя е забулена. Дланите бавно ваят своите кръгове устремени все по-нагоре по страшната, неудържима голота на другата жена. Воалът пред скритите устни е все по-тъмен от влагата на дъха й, от мокрото между изписаните по коприната гърди. Върхът на пръстите докосва бедрата там, където до сега те единствени са докосвали себе си, тялото й се просълзява, обезумелите й очи поглъщат разсъблеченото тяло пред себе си. Жената отмята черното фередже от кожата на жената и краищата на смолистата й коса плисват по голатата й. Едната ляга с гърба си върху другата, краката и косите им се вплитат, а дланите им слизат ниско долу. Сега леглото се преобръща през себе си, оживяло с ритъма от своята сърцевина, по ъглите на тясната стая лазят дихания, а нишките, откъснати от воала, се вшиват с мазилката, превръщайки себе си в синкава част от стената. По тавана висят мургави сенки - рязко извит гръб, по който се плъзва ръка, два големи полукръга слети в профила на жена или пък просто едно масивно и релефно петно, чиито контури пулсират.
В ниската стая е тъмно. Времето се надига от пода и едва усетило своето завърнало се съзнание се разпръсква из въздуха и бясно завърта неуморните си стрелки. Тихо е. Една жена, завинаги заключена в копринен затвор стои изправена до стената с грубата мазилка и си въобразява, погубена в своята самота.