автор: nez0user

И никога не срещнах помощ.
И никога не ми бе подадена ръка,
която моята да хване.
Не намерих разбиране у хората.
Простора, който имам в мене
запустява, и Студ развява
отдавна неизплакани мисли...

Откакто се помня,
а това са толкова много лета,
топлината я познавам само като спомен
сломен.

Казват, че хартията в огъня гори
а желязото се казява...
Но почти не остана огън, който да гори.

Питах се, търсих. Напразно.
Не ми бе показан де е ключа.
Сам трябваше да извървя трънливия път...

...Докато един поглед не ме роди.
Докато едно докосване не пламна.
Движението разрови пепелта.
И огъня се разгоря със нова страст.
Това покажа какво е да живееш,
и това - какво е да умреш.

Отдавна застиналите облаци
Слънцето на тази усмивка
проби, за да Освети околоността
като след дъжд.

От мъртвата, суха Земя
покълна клас забравен.
Зелените листа на чувствата
израстнаха от ствола на душата.
Дъждовна капка падна на протегната длан,
за да съживи с чувството, отдавна забравено.