автор: Lazar

Кратък разказ за пътя към себе си и към света.
П Р О Б У Ж Д А Н Е

До градския парк можеше да се отиде откъм двете успоредни пресечки на "Мартинсфелд", а това бяха "Ам Тутсенберг" и "Вайзенхаус гасе". Но той предпочиташе втората защото минаваше покрай високите каменни зидове на църквата "Свети Панталеймон ". Над тях надничаха короните на вековни дървета.От тясната порта на задния двор по стръмните каменни стъпала най-напред се стигаше до постройките на манастира, след това се разкриваха красивия вътрешен двор с винаги почистени алеи, окосена трева и добре подържани цветни лехи и църквата.Той я беше посещавал многократно. Разбира се предпочитано место му беше къолнската катедрала. До нея правеше разходки почти всеки ден крачейки бавно и замислено по " Мюленбах штрасе ", която стигаше до Рейн. Имаше и по-кратък път, който също използваше - пресечката на " Хойе щтрасе " водеща директно до катедралата. Но по-често удължаваше пътя си, минаваше покрай хотелския комплекс " Маритим " и от там се прехвърляше на крайбрежния тротоар, за да се любува на реката. По нейните бавни води се плъзгаха туристически кораби. Те му напомняха за други, по- големи кораби, с които беше кръстосвал по света. Цели десет години в най-добрата си възраст! Впечатленията и спомените за много премеждия носеше в себе си, където и да пътуваше след това, като турист или като командрован специалист. Кошмарните сънища за корабокрушения щяха да го преследват навсякъде. Това му се струваше несправедливо, защото винаги беше действал хладнокръвно без да включва смъртта в своите сметки. Нямаше случай на малодушие и страх - беше изпитвал нескрито възхищение към морските бури, към силата и съвършенството на природата. Беше разбрал каква прашинка е човека и колко комично е усилието му да се залъгва, че е неин господар.
Не се считаше за религиозен. В онзи период повечето моряци се поддаваха на суеверия и единствено Бог Нептун властвуваше над душите им. Любимите му автори - Хемингуей и Ремарк също не даваха пример за религиозност. В едно свое интервю Хемингуей си беше признал, че е прибегнал само веднаж до услугите на църквата. Това се случило непосредствено след брака му с Полин Пфейфър, когато е имал сериозни сексуални смущения. Опитал всичко известно на медицината, подложил се на въздействието на екстрасенси и магъосници. Накрая се вслушал в съвета на религиозната Полин, прескочил до близката църква, казал кратка молитва и когато се пъхнал в леглото при нея се любили така, сякаш са измислили любовтта.
Постепенно младежката му самоувереност се изместваше от на пръв поглед абстрактни размисли - лавинообразно нарастваха доводите в полза на висшата сила създала човека, а наред с тях и въпросите на които не намираше отговор. От известно време насам изпитваше чувството, че не живее реално. Струваше му се, че всичко което му се случва е предварително познато и програмирано. Изпитваше особена самота, която не беше причинена от липсата на жени или на интимна приятелка.
Загуби съня си, влоши здравето си, ежедневната работа престана да го интересува. Затова предприе това пътуване до Германия, страната с културни традиции, с многобройни църкви и катедрали, страната с подреденост, която го успокояваше защото беше в синхрон с един от първите космически закони - Реда.
Щеше да се види със сестра си, живееща в Къолн. С развитата си интуиция тя долавяше, че болестта му има ментален характер и обезпокоена, настойчиво го канеше на гости. В църквата
"Св.Панталеймон", в непосредствена близост до дома и монахините я наричаха "Сестра Людиа" защото се грижеше храбро и всеотдайно за съпруга си - инвалид, прикован за своята количка. Фолкмар - така се казваше мъжа и, с благодарност подправена с чувство за хумор, се обръщаше към нея със "Санта Людиа".
В кьолнската катедрала обичаше да сяда на скамейката срещу склуптурата на Христос изобразен върху носилка, след свалянето му от кръста. Двама мъже я придържаха, докато пет скърбящи жени се сбогуваха с Иисус.
Местото беше малко уединено, в ляво от главния вход и достатъчно сумрачно, за да осигури нужната молитвена концентрация. Осветяваше се единствено от трепкащите пламъчета на запалените свещи под склуптурите. Отстрани се издигаше дървена катедра, на която посетителите можеха да напишат желанията си, които после да пъхнат в един процеп.
Понякога хилядите гласове на органа отекваха всред акустичните стени и колонади и мощно се издигаха към островърхия купол.
Тогава си представяше, че душата му се откъсва от тялото и се понася с тях в тържествуваща еуфория. Краткия миг, в който личността е щастлива, защото е намерила себе си.
Католическите църкви определено му въздействаха. Вероятно защото в родословието му имаше католици бежанци от Кукуш.
Неговата баба и известния български поет Христо Смирненски бяха първи братовчеди. А чичо и - архимандрит Иван Бонев беше построил със свои средства църква в село Присадец , в близост до гръцката граница, изографисана от съпруга и - художник .
Нещо, като семейна църква. Тя стоеше постоянно затворена - паметник на отрязък от време чиито обитатели - християни отдавна бяха умрели, а тяхните потомци, невярващи в нищо и притиснати от икономическата криза се бяха разпръснали по различни краища да търсят поминък.
У дома му в София на стената, поставена в рамка висеше пожълтяла снимка, голям формат, показваща интериора на църквата с олтара и местния поп. Около него бяха застанали дядо му - художника , неговите бъдещи майка, вуйчо и леля , запечатани на все още детска възраст между две и пет години.
Той се взираше дълго в снимката и си припомняше своето детство, когато в него живееше убедеността, че ако пожелае може да се
вмъкне в нея и да се нареди до другите пред фотографа. Тази идея по-късно щеше да открие развита в книгите за научна фантастика, в които се разказваше за машината на времето.
По обратния път до "Мартинсфелд" минаваше през "Вайдмаркт", в чието начало се намираше църквата "Свети Георги" и през "Северин штрасе" с едноименната църква. Влизаше и в двете църкви. В първата се спираше пред малката, тъмна статуя на Свети Йудас Тадеус, която лъщеше, като полирана всред мраморните плочки надписани с благодарност от вярващите. Сестра Людиа му беше препоръчала да се помоли на чудодейния светия и той с известно неудобство го бе направил пред зоркия и поглед. Предпочиташе да остава насаме с неоформената си вяра към която плахо пристъпяше, оставяйки я да се процежда бавно към съзнанието му. Тя приличаше на поток пробиващ си път през скалите на съмнението и докато не издълбаеше своето корито, той не желаеше да му приписват религиозност. Освен това не беше съвсем уверен, че свободния му дух ще се присъедини към определена църква, независимо от генетичния си код. В крайна сметка за него Бог си оставаше един и опитите на хората да го кръщават с различни имена, да се разделят на непримирими вероизповедания и да воюват помежду си уж от негово име, по-скоро го изпълваха с богоявленски студ отколкото да предизвикат симпатията му.
Винаги се учудваше на липсата на толерантност у дълбоко вярващите. Дали не се опитваха да затрупат страха в душите си?
И вместо да погледнат спокойно смъртта в очите, като нещо толкова вълнуващо, колкото живота, защото е предверие към нов живот, заравяха главите си в пясъка, подобно на щтраусите и бяха готови да намразят всеки, който се опита да ги разколебае
в удобното им прикритие. Инъче проявяваха непреклонна енергичност в стремежа си да привличат попълнения от безцелно лутащи се овце в божието стадо. Извън добрите намерения ,
тук прозираше известна показност с онзи отенък присъщ на театъра, от който не се лишаваха , когато посещаваха семейно неделните служби. Мнозина от тях запазвайки благопристойна сериозност, се оглеждаха скришом, за да получат доказателства за успешно изиграната роля. Но това нямаше нищо общо с Бог!
Стадния инкстинкт го отвращаваше. За него обществото, независимо какво е то се състоеше от сбор осъзнати индивиди. Или по-точно казано - степента на съзнание, наред със системата на ценностите , еднаква за човека и космоса, определяше до колко е развито дадено общество.
Политиците също избягваха да се ръководят от това правило и се заиграваха с поднасянето на различни обществени модели за управление - капитализъм, комунизъм, социализъм, демокрация…
Те носеха фатални последици - експериментът се превръщаше
в съдба на народите за дълъг исторически период.
И партиите не бяха по-различни; в разгорещеността си да намерят привърженици, те също полагаха усилия да примамят заблудените овце в тясната кошара на недоказаните си идеи и се рояха със стотици. Например в България те наброяваха някъде над сто и петдесет.
Разсмиваше го мисълта, какво би се случило, ако се поканят партиите на чисто научен симпозиум с регламент да сложат картите на масата, за да да ги обсъдят безпристрастно. Вероятно щяха да си отправят обвинения за кражба, установявайки че ценностите които защищават, подобно на десетте божии заповеди, не се различават много помежду си.
И защо само инвеститорите задължават потребителите си да правят прецизни бизнес-планове? Нима най-големия инвеститор на доверие - нацията не може да възприеме същия принцип? Обяснението е обидно просто: и в този случай на нацията се гледа, като на стадо и привидната неизмеримост на идеите ги поставя в привилигированато положение да не трябва да доказват нищо.
Времето през ноември се задържа хладно и ветровито. Ръмеше ситно, също като в Англия, където този дъжд , примесен с мъгла наричаха drizzling . Той правеше това неволно сравнение защото беше имал късмета да посещава многократно Лондон, Кардиф и Ливерпул, където се случваше така, че поради бавното разтоварване, корабите престояваха по петнадесет- двадесет дни. И в Англия и в Германия лошото есенно време не предизвикваше носталгия или тъга по отминалото лято. Хората, приспособявайки се към климата, поддържаха доброто си настроение с много празници и карнавали, а магазините приличаха на коледни елхи отрупани с подаръци.
По улиците винаги имаше музиканти, певци и артисти, които припечелваха по нещо развличайки минувачите.
Колкото повече опознаваше германците, толкова повече предразсъдъците му към тях основаващи се на представата, че са студена и надменна нация, изчезваха. Оказаха се хора трудолюбиви, дисциплинирани и солидарни, с висок дух и сърца готови за фиести. За тях спокойно можеше да се каже, че умеят да се веселят, така както и да работят. Те подобно на англичаните бяха направили битието си уютно през всичките сезони на годината.
Разходките по улиците на Къолн му доставяха удоволствие. Радваха го незначителни неща. След църквата " Свети Георги " обичаше да влиза в двете открити автокъщи и да погледа лъснатите стари автомобили. Харесваше му и магазина с надпис "Азия Център". Вътре миришеше на подправки, а разнообразието от рибни продукти беше впечатляващо .
След У-бана при моста "Северин", търговската улица се стесняваше. Задържаше често погледа си на витрината пред магазина за плочи, адиокасети и компакт дискове. През една неделя, когато магазина не работеше забеляза диск с цигулков концерт на Вивалди. Два дена по-късно , когато отиде да го купи - вече беше продаден. За компенсация се възнагради с адиокасета на Петула Кларк - поп певица от годините на неговата младост.
Спираше се и пред магазините на "Алди", "Уулуърт" и "Кауфман" - винаги отлично подредени и с "изненадващи цени", които зовяха купувачите още от уличните щандове.
"Северин щтрасе", разположена успоредно на Рейн, след едноименната църква и останките на крепостни стени свършваше при четирилистната детелина на кръстовището срещу "Бонер щтрасе".
Постепенно привикна да посещава църквите целенасочено. Изглеждаше му светотатство да отмине някоя от тях без да влезе, за да се помоли. Тишината, сумрака, светлината на свещите и миризмата на тамян на почти безлюдната обител му помагаха да се отпусне и необезпокояван да размишлява за живота и за себе си.
Постоянно връщаше лентата назад към своето детство. Иконите, бюстовете и склуптурите на Йисус, Дева Мария, на Светиите и Апостолите го наблюдаваха, както му се струваше - не само с мълчаливо съчувствие, но и с одобрение. Те присъстваха на повторното му раждане, като окуражаваха неговото усилие да проникне в тайната на смисъла. Той ги молеше не само за здраве.
Искаше от тях, макар и с голямо закъснение, да му позволят да разкрие човешката си същност - онази част заложена от Създателя, която единствена имаше определено предназначение на тази планета.
От ранна възраст характерът му го измъчваше със своето несъвършенство. Подозираше в себе си големи заложби чието предназначение му убягваше. Чувствуваше превъзходство над своите съученици и приятели, като го отдаваше на интересите си, които съвсем не бяха детски. Мъчеше се да намери отговор на вечните въпроси за съществованието, които са вълнували и първите хора, когато са получили проблясък на интелигентност.
Още на десет години знаеше всичко за секса и беше изчел литература предназначена за възрастни. Разбираше, че е свръхчувствителен и надарен с въображение - това му помогна да се залови с "писателска дейност": изписваше с неравномерен почерк десетки тетрадки на приключенска и научно-фантастична тематика. През междучасията забавляваше класа, като рисуваше комикси с пиратски боеве. Направи опит и с любовната тематика - неуспешен, който после старателно унищожи.
Наред с девойките, които живо го интересуваха, но така и не намери кураж да си спечели приятелка поради зле премерена гордост, всичките му занимания го отклоняваха от задълженията в училище. Учеше насила, защото учебните предмети му бяха скучни и съвсем заслужено получаваше посредствени оценки. Наранен от тях изпадаше в меланхолично настроение с блуждаещи мисли за своята непригодност в този век. Мечтаеше за времето на Д,Артанян и тримата мускетари или поне за онова на великите писатели - Балзак, Толстой…
Така пропиля доста ментална енергия и по този начин закъсня да развие истински заложбите си и да се ориентира към практически и обозрими цели.
Към края на гимназията притиснат от необходимостта да демонстрира зрелост се яви на пълна матура, получи отлични оценки и твърдо реши да кандидатства в морското училище.
И там успя , като взе инженерска диплома и тръгна да пътува на сухотоварни кораби.
Никога не бе обичал техниката като професия, но въображението му беше жадно за пътешествия и според него целта оправдаваше средствата. След десет години изтощително плаване, време за което се изяви и като добър механик, най-после въображението му беше задоволено, но достигна до обидно елементарни истини и една от тях беше, че животът се живее пълноценно на брега, а от него твърде много е пропуснал.
Наложи се да започва всичко отначало.


-------------------------------


Построен между двата бряга на Рейн, града се свързваше помежду си чрез седем моста, а реката, извиваше, като змия описвайки неправилна дъга. В концентрични кръгове, подобни на тези, които образуваше камък хвърлен в спокойна вода, течеше и движението на автомобили, трамваи и автобуси по булеварди наречени рингове. На връщане към дома на Сестра Людия, след "Северин щтрасе" той минаваше по един от тях с посока площад "Барбароса". Тротоарът, до който растяха дървета с все още неопадали, жълто-зелени листа се придържаше към жилищните, ниско етажни сгради. Те бяха приятни за гледане - привличаха с архитектурното си оформление, с озеленените си прозорци и балкони и постоянната грижа за фасадите им оставяше впечатление за прясно нанесена боя.
Обичаше да спира до крепостта Улрих. Погледа му проследяваше стръмната, калдаръмена пътека, обрасла с трева до самата желязна порта, после обхождаше назъбените стени с тесни бойници, иззад които някога са се подавали мускети и алебарди, за да отблъснат нападателите. Долу дълбокият ров все още запазен, меко се издигаше до моравата между крепостта и тротоара.
С известна изненада установи, че разходките по улиците на града не му пречат да се промъква все по-дълбоко в себе си и да разглежда критично детайлите на своя живот по-отделно и във взаимна свързаност. Навлизането навътре се отразяваше качествено и върху взора му навън - без да иска запаметяваше подробности от местата по които минаваше, наблюдаваше вече не механично, или професионално, а по някакъв съвършенно нов начин. Сякаш духът му си разменяше поздравления с живота. Сякаш той казваше на всички : Здравейте, това съм Аз !
И животът му отвръщаше с приятелска усмивка.
С още по-хубава усмивка го посрещаше Сестра Людия на вратата.
Тя също не беше привичното и механично разтегляне на устата, а израз на неподправена обич. Той внезапно я съзря, почувства и пожела да я подложи на изпитание - изостри вниманието си, за да отчете поне веднъж нейната липса. Но усмивката неизменно огряваше лицето и, докато му разкри , че точно това напразно беше търсил в жените с които се любеше. Желаеше отчаяно да обичат духа и душата му, вместо да го вмъкват в рамката на своите блянове, които постепенно губеха яркостта и цветовете си, и накрая изчезваха, като мираж.
Сестра Людия винаги го питаше, как е минала разходката му не заради впечатленията от града. Тя се интересуваше от неговите мисли, чувства и настроения, поглъщайки думите му, като дете на което разказват вълнуваща приказка. Без да нарушава ритъма на ежедневната си домакинска работа се стремеше да удължава разговора с допълнителни въпроси. Радваше се, че състоянието му се подобрява.


Фолкмар облечен в домашен анцуг и седнал в инвалидната си количка до бюрото в трапезарията, му пускаше музикални записи, които беше направил по радиото за него. А на вечеря му наливаше в чашата бира, за да се чукнат и вместо тост да каже весело:
"Ето в това е живота !"
Той имаше слънчев характер, беше бохем и с лекота пропъждаше лошите мисли. Затова, независимо от нещасттието, което го бе сполетяло откриваше винаги нещо, на което да се посмее и гладкото му, червенобузесто лице със светлосини очи и оплешивяваща руса глава, излъчваше жизнеността на един неостаряващ Бакхус.
През този ден, когато излезе на обичайната си разходка дъждът беше спрял и в разпокъсаните облаци, прозираха късчета небе.
Топлият въздух носеше пролетно ухание. Все още влажната, но почистена от опадали листа "Вайзенхаузгассе", отново го поведе покрай църковните зидове към парка. След ринга улицата носеше вече друго име и излизаше на кръгово движение . Той се прехвърли на левия, перпендикулярен тротоар и намери пътеката към малкото езеро. Зелената свежест на тревните площи наоколо и високите стари дървета още горди с обрастналите си пъстри корони радваха очите му. Нямаше посетители и това подсили у него чувството, че парка го очаква . Видя една пейка до прегърбения ствол на върба, чиито коси докосваха езерните води и се насочи към нея. По гладката повърхност плуваха патици, които го огледаха преценяващо. Не им се стори опасен и дори, когато седна в непосредствена близост до тях. Очевидно бяха свикнали с хората и се надяваха да получат храна. Съжали, че не носеше нищо. Трябваше да се задоволят само с компанията му .
На отсрещния бряг заключената бирария и зазимените лодки с обърнати дъна изглеждаха тъжни.Погледна небето, което неочаквано засия от появилото се слънце, усещайки милувката му върху лицето си .
Целият парк сякаш оживя и като котка протегна снагата си, под слънчевите лъчи . Листата на дърветата, през които те се провираха на снопове затрептяха от възбуда .
Никога нямаше да му омръзне да гледа небето, пазещо ревниво тайната на сътворението. Там някъде, отвъд бездънната синева, започваше и свършваше живота. И Силата наречена Бог все по-силно го привличаше с копнежа да се слее с нея. Вероятно към този съюз инстинктивно се стремяха всички: от престъпника до светеца и от мъдреца до просяка. Дали пък всичко не беше само Разум, чиято енергия хората отъждествяват с Бог? Така и не разбра от кой момент почувства истински, че е такава частица. За нея смътно се досещаше още от ранното си детство, но атеистичното възпитание постоянно отклоняваше мислите му от вярната посока. Обществото тогава, с хладно пренебрежение се отнасяше към тези, които ходеха редовно на църква и обикновено ги изтикваше към маргиналните си слоеве.
Той приемаше, като аксиома, че ценностната система е еднаква за космоса и хората. Не я подлагаше на съмнение - просто вярваше в нея. В такъв случай, в частичката разум, която Бог беше запалил у него се криеше цялата тайна!
Достигайки до този извод въздъхна и изви очи към езерото.
Някакъв бедно облечен, сравнително млад човек, без връхна дреха и с гуменки на бос крак беше клекнал на няколко метра встрани и хвърляше на патиците хляб, който вадеше от найлонова кесия.
Пернатите се боричкаха за залъците и трохите. Надделяваха по-агресивните . Печелеха и намиращите се в изгодна позиция, които още от въздуха ловяха тази манна небесна. Трета категория образуваха борците обкръжили щастливците. Те опитваха да измъкнат храната от човките им, преследваха ги настойчиво и дори ги караха да крият плячката си, като потапят главите си във водата. В многобройната, последна група се нареждаха аутсайдерите, които с тъжна завист наблюдаваха борбата, без да вземат участие в нея.
Но в състезанието за насъщния никой никого не кълвеше.
Наблюдавайки ги с любопитство, не можеше да не отчете, че най-тежко беше нараняван от непозволените удари в човешкия турнир. Хората не само си завиждаха подобно на патиците - в тяхната завист лишена от всякакво достоинство, ръмжеше глухо злото.
Те умееха да плетат коварни заговори и интриги, винаги готови да унищожават, защото за тях живота не притежаваше голяма стойност. Или както с тъга бе написал Хемингуей: "Единствената му стойност се състои в това, че ти е необходим!…"
Съдбата му беше белязана от непрекъснати битки, в които победителя накрая губи - познатата "Кауза на истината" от която всички се разбягват. Това постепенно го отчуждаваше и стимулираше да предпочита самотата пред вечната роля на Дон Кихот, застанал с шпага срещу вятърните мелници.
Вече слушаше само Нат Кинг Коул, Дайана Уошингтън и подобни изпълнители.Намираше удоволствие да се отдава на тъгата: мелодиите го приобщаваха към армията на разочерованите и тяхните печално завършващи истории успокоително му нашепваха за пълното безмислие на всичко и за "единствената награда" - близкия финал.
Мъчеха го безсъници, стана раздразнителен и съзнавайки го, полагаше двойни усилия да се овладява, като си помагаше със сънотворни и сода бикарбонат за бунтуващия се стомах.
При първа възможност странеше от хората. Избягваше ги старателно по улицата, в парка, в планината. Престана да им се доверява - очакването за някой мръсен номер го караше да бъде нащрек, с психика, като навита пружина. Такава "бойна" готовност беше поддържал на корабите, но там солидарността на моряците улесняваше борбата за оцеляване и евентуалната заплаха идваше от повредите в машинното или от природните стихии.
Напрежението, с което живееше трябваше някой ден да избие в нещо. Така се сдоби с тахи-аритмия и посети интензивното на градската болница, където полежа десетина дни.
Лекарите, както обикновено се опитаха да лекуват последиците, експериментираха с различни лекарства и нямаха еднакво мнение за диагнозата - изследванията не показваха някакви органически увреждания. Получи различни препоръки, вариращи от "когато цепиш дърва, внимавай да не се удариш", до пълната забрана да чете, да работи с компютер, да шофира повече от сто и петдесет километра, изобщо да се вълнува от каквото и да е .
Промени отношението към себе си, стана неуверен, апатичен и небрежен. Беше му все едно как е облечен. Изпитваше досада от ежедневното бръснене, когато всеки ден в огледалото се вглеждаше в посърналото си, бледо лице.
Жените престанаха да го привличат. За сметка на това често мереше кръвното си налягане и разбираше точно кога сърдето му излиза от ритъм. Започна да чете усърдно медицинска литература. Водеше дори дневник за състоянието на тахиаритмията. Някакъв автоматизъм направляваше чувствата и действията му. Животът, като че ли се плъзгаше с голяма скорост по заснежен, планински хребет, който свършваше скоро и щеше да го запрати безцеремонно към бездната в последен, отчаян летеж.
Безпокойството му се засили. В миг на просветление прозря омагъосания кръг на мислите си, блуждаещи из херметичния дворец на душата. Стопанинът отсъстваше и те, като неканени гости на несъществуващ пир се блъскаха безпомощни да открият вратите към изхода.
Тогава реши, че е крайно време стопанина да се завърне . Никак нямаше да е лесно, защото му предстоеше неизследван път през нощта, без компас и фенер.
Погледът му се рееше над езерото. Когато вниманието му се фокусира, видя, че младия човек, който хранеше патиците си беше отишъл.
Подухваше топъл ветрец. Слънцето преместило се в небесния зенит сипеше лъчите си отвесно и непозната птица в клоните на върбата примамена от илюзията за пролетта го приветстваше със самотната си песен.
Здравей! поздрави я на свой ред той. Здравейте, това съм Аз!, каза гласно и на патиците, които все намираха нещо за ядене на брега или във водата . Те го изгледаха с надежда.
Изправи се. Поздрави и парка, тържествуващ под галещата светлина.
Беше един чудесен ден, за който неможеше да не благодари на Бог! Сложи ръката си вляво на гърдите. Помоли се още веднъж защото Бог беше само там и никъде другаде. Поне докато се движеше във физическата си обвивка.
Сърцето му отвърна. Сега Сачмо пееше "Какъв прекрасен свят".
Той вече беше успял да накара птицата в сърцето си да запее .
Пое по алеята окуражен, че ще успее и по - нататък .




-------------------------------------