Вървя по каменна пътека наоколо дървета, цветя, птички. Сядам на пейка, слагам крак върху крак и се заглеждам. Хората започнаха да ме отбягват слънцето се скри, птичките замлъкнаха, само дърветата останаха да шумолят с листата си.
Питам се дали те знаят дали се вижда, не едва ли мъча се да го крия но не знам дали се получава. Може би просто то струи от мен. Струи една тъмнина, но не просто тъмнината както си я знаем - тъмнина с отсъствие на светлина, не а тъмнина далеч по древна и страшна носеща студа още от времето когато се е създавала вселената. Има мирис на студ и сенки, с цвят на тъмнина която дори и с помощта на слънцето не може да избледнее.
Толкова ли силно се вижда.!! Не знаех. Отново погледнах вътре в себе си и видях това което не исках. Това което видях за пореден път ме уплаши. Наистина бях свикнал да живея с това но когато погледнех вътре винаги се плашех. Престраших се и погледнах. Видях черна градина с черни облаци виещи се над нея. Виждат се увехнали цветя, жълта трева, каменен път които води незнайно къде, вятър, пръски дъжд и злокобна тишина. Толкова е тихо въпреки вятъра, че чак чувам ударите на сърцето си като ковашки чук удрящ нажеженото до червено желязо.
Вятърът раздухва изсъхналите тръни. Вижда се едно някога силно дърво сега скършено на две без живот без сила.Някога това дърво беше здраво и силно, то беше опора за двама, каква ирония а сега то е на две. От другата страна на пътя се вижда кладенец дълбок чак до недрата на земята, пълен с зловеща тъмнина, но не просто тъмнина...
Някога тази чудна райска градина беше зелена и огряна с слънце, в нея живееха различни птици, навсякъде имаше фонтани и всичко каквото е нужно човек да е щастлив, а сега само тъмнината е останала на това забравено от света кътче.И по добре.
Боли когато поглеждам това. Винаги след това ми става лошо. Не мисля за вчера нито за утре.Мисля как ще живея.