автор: gumbert

Робърт Фрост (1874-1963)

Влюбеността и забравата ги заведоха
Не много далеко, но нависоко
На хълма, покрит с гора. Смрачаваше се.
Време беше те да спрат,
Да помислят за пътя назад, какъвто и да бе
този път - осеян с камъни и ями,
Размити от водата, и загърнати във мрак.
И в този миг ги задържа бодлива тел
На повалената ограда.
И те се спряха. В очите им
Гореше още някакъв стремеж,
И тласкаше ги все напред, напред,
Но ето, че самият тоз стремеж се спъна. Пред тях
Нощта лежеше, и ако от този склон
Се изтъркаля камъче надолу, то
То само ще се търкаля, а не по волята на някой друг.
"Ами, това е. Лека нощ, гора!"
Но не, не свърши всичко тук. Видяха как
една сърна стоеше точно срещу тях,
И гледаше ги тя без страх, изглежда
Мислейки, че вижда, тъй, както бяха неподвижни,
Висок с неясен отвор по средата камък.
А камъкът, дори и нов, за кратко бива интересен, и тя
Въздъхна и си тръгна бавно.
"Е, това бе всичко". Но не, пак не свърши всичко тук.
Неясен звук накара ги да се поспрат.
Сега пък гледаше към тях един елен. Той беше
Под елхата, зад живата ограда - точно
Срещу тях.
Не, не бе това завърналата се сърна!
Тръпнещ, неспокоен, той гледаше,
Пръхтеше със широки ноздри,
И сякаш питаше: "Защо не се помръдвате?
Какво, не можете ли?
Навярно, само струва ви се, че сте живи?!"
Така ги гледаше, че им се прииска
Ръце към него да протегнат -
И да погубят този тъй прекрасен миг. Еленът
Бавно се обърна и пое покрай оградата.
Двама видяха двама, и бяха видяни.
"Е, това е всичко". Да, това бе всичко.
Но, затова пък, след това, те нещо чакаха
да стане,
Обгърнати от топла някаква вълна.
Самата земя с неочаквана благодат
На влюбените разказваше за любовта.