автор: ArtCook

Март, 2004. Разбрах че започвам да остарявам.
Прощавам се с илюзиите че нещо неочаквано ще се случи от сега нататък. Че някога ще бъда щастлив както преди 17 години. Опиянен от щастие, обладан от щастие. През Март, 2004 ме заболя кръста и до сега не е спрял да ме боли. Откриха ми увеличен черен дроб и ми казаха да спра да пия ("освен по чаша вино през празниците"). Досега не съм спрял. От Март, 2004 не спирам да мечтая да намеря сили да спра да работя, за да не загубя себе си. И досега продължавам да мечтая.
Сега е Март, 2005. Като че ли е минала вечност от тогава. А е само година. Година на спомени. Имам спомени от щастливи дни, седмици, пътувания из България и много смях, любов и много, много надежда. Но всеки изминал месец сега носи все по-малко и по-малко спомени. Надежда няма. Дните се размиват и се сливат в еднакви седмици, а седмиците - в неопределеното понятие "преди". В разговорите с познатите, които стават все по-редки и по-кратки, израза "помниш ли?" се среща все по-често.
Март, 2005. Ненавиждам зимата, която някога обожавах. Този Март няма да е март на ските. Имам проблеми с колената. Ходих 2 седмици на физиотерапия в една мръсна и мизерна клинка. Лекуваха ме с руски апарати, стари поне колкото мен. После ме снимаха с руски рентген, който със сигурност е по-стар от мен. После един лекар, много по-стар от мен се взря в коляното ми (на моя възраст), поклати главата си, оскъдно покрита с бели коси и каза че руските апарати са помогнали много малко (учуди ме!) и сега трябва да си дам 6 месеца почивка. И сега си давам почивка. Но от какво? Мога ли да си почина от себе си?
Шибан сняг навън. Пада бял, но скоро става мръсен. Киша. Носа ми капе и замръзва, бърша го с опакато на ръкавиците си. Ходя на кино-фестивал и въздишам по всички идеи за филми, които никога няма да направя. Кръста пак ме боли. Седенето пред екрана е повече мъка отколкото удоволствие. И пак ми се пие. Всички пият. И се усмихват. И аз се усмихвам докато пия - присмивам се на увеличения си черен дроб и се чудя колко още може да се увеличава. Може би един ден ще стана само черен дроб? "Приятно ми е, Кирил. Някога имах и очи".
Март, 2005. Хубав месец. Много хубав дори, като се има предвид че скоро ще бъде Април. Февруари по го биваше, ако и да изкарах грип. И то тежък грип, с температура и всичко. Обаче пък ми се случи да спя с жена. Така че Февруари определено по го биваше! Но пък Март не е свършил... Има още 22 дни надежда. Само дето не знам на какво да се надявам. Може би, че ще ми се смали черния дроб? Ще стане мъничък, дребен, като един ташак. И ако се напъна ще мога да го повърна. Даже мога да си го изпържа и да го хапна с червено вино - чудесно мезе за вино е задушения черен дроб. С малко чесън и лук, червен пипер.. Е, малко е мазно, но пука ли ми?.. Червеното вино компенсира.
Март. 2005. А някога беше 1984. Не онази, а моята. Но това беше отдавна. И да се спи на открито беше "скитничество". Сега не знам какво е, но не мога да спя на открито. Здравето ми не го позволява. Черния дроб, колената, кръста, синузита. За друго не знам... Е, поне не пих сам. Хубаво да има с кого да говориш...
Лека нощ!

Март, 2005.
П.П.: Честит Осми Март...