автор: ndod

Събудих се гледайки тавана. Ръката на момичето до мен тежеше на гърдите ми и сигурно заради това се сепнах в съня. Гледах същият бял таван който е в почти всяка къща по света. Белота обгърнала погледа и периферията ми, а под нея мърсотията на два човешки живота.
Не я познавах, даже незнаех името й. Предишната вечер ми се стори че в очите и видях блясъка на нещо отдавна изгубено и й се нахвърлих с целята енергия останала след последната бутилка. Не помня какво стана, петното в съзнанието ми беше бяло като тавана само онзи парещ поглед ме преследва през цялата нощ. За пореден път се хвърлих в прегръдките на нечий живот и се опитах да спася своя извъртайки действителноста, дали сам дали заедно с алкохола и това не помня. Знаех че в тези очи и в тази усмивка с която се любих цяла нощ нямаше нищо общо с онези, търсените. Въпреки всичко се подлъгах и направих отново глупоста за която се мразя с дни.
Измъкнах се тихо от леглото, взех дрехите и отидох в кухнята за да се обелека и изчезна от тук, за затрия спомена някъде по пътя към спирката на метрото. Искаше ми се щом излезна навън ледения вятър да изтръгне спомена глождещият съзнанието ми спомен карайки го да се разкъсва между два паралелни свята на действителност и утопия, на ежедневие и мечти.
Навляках дрехите си набързо, обух обвките и все още незакопчан се изнизах от апартамента с бавна и разсеяна крачка. Отивах от едно убежище в друго, напусках единия бункер за да се прибера в другия, да се скрия и отново да зачакам мечтата да се слее с деиствителноста. Трудно за предствавяне но поне възможно.
Времето навън беше хубаво, мразя ранното ставане , но в случая ми подейства добре. Отпуснаха ме тишината на града, празните улици и хилядите прозорци вперили очи в мен, криейки зад себе си десетки съдби.
Бях на 24 години. Възраст която много отхората приемат за преходна, възраст в която човек трябва вече да е завършил образованието си, да е намерил подходящата работа и да търси любимия човек до себе си. Аз не бях. Не бях постигнал даже първата стъпка от тези условия. Бях тръгнал от зад напред и естествено всичко се объркваше още в първите дни на новозапочнатото проключение. Явно съм развален. Големия провал беше че намерих човека който да е до мен, той поиска сигурноста на работещия човек а аз му предложих само бохемството на загубената душа потопена в страст и горяща по него. Не се получи, сега знам че и нямаше да се получи. Както няма да се получи с който и да е друг срещнат някога по пътя ми. Явно утопията за човек като теб, човек желаещ не само постиженията и амбициите ти нямаше да се окаже истинска.
Вървях по улицата забил нос в земята опитващ се за пореден път да превъзмогне болките в стомаха от спомен за нещо обичано и избягало. Свих наляво по първата пряка, слънето се облещи в очите ми като предизвика силна болка в главата, студа изчезна и една самотна, глуха псувня се изстреля от устата. Така ли е с всичко около нас ? Свиваш в ляво, заболята те глава, студа изчезва и накрая псувнята остава на езика ти готова да бъде запратена към първоизточника? Едва ли...
Входа на метрото зина след още десетина метра пред мен. Погълна ме и през хранопровода му пътувах към вкъщи. Гледах вяло през прозореца облегнал се на вратата, за пореден път виждах сградите на който се възхищавах и не мислех. Бях оставил очите ми да пътуват през вековете, да влизат в хорските къщи, да крадат от щастието им и после като послушно пале да донесат впечатленията си сърцето. То се хранеше с щастието, изяждаше всеки щастлив подарен от му от мен момент и беше послушно, до мига в който храната не спираше, празнотата го обгръщаше с лепкавите си мъгливи ръце и го оставяше да умира. Бавно в страхотна агония от спомени.
Сепнах се от разговора до мене, погледнах хората и пак завъртях глава към прозореца. Влака слизаяше от повърхноста и се гмуркаше в подземията на града. В този промеждутък когато завъртях главата си нещо ме парна по челото, едно адски познато нещо, пак блясъка на онези очи от снощи. Не бяха те, не бяха и другите който търсех. Бяха 2 зелени очи под бритон черна къдрава коса. Седяха и ме наблюдаваха от другия край на вагона. Незнам защо, заради чорлавата ми коса, заради смешния кожух или заради червените ми, алкохолни очи. Незнам. Загледах си, помислих си даже да отида и да им кажа че те не виждат това което седи пред тях, че единственото което могат да получат е един бял таван на сутринта, но ми се стори безсмислено. Нищо повече от напразно изразходвано време с цел да направиш живота и на още някой друг черен като твоя. Само за да му покажеш колко безмерна е болката и тъгата която можеш да му причиниш. Доста садистично. Не съм садист. Но тези очи ме дърпаха към себе си, не можех да устоя и когато тръгнах към тях те изчезнаха. Метрото беше на спирка, момичето беше слезнало. Въздъхнах и се бръкнах за цигара, две момчета ме погледнаха странно след като я сложих в устата ми и тръгнах да се ровя за запалка. В метрото сме все пак, тук не се пуши. На някой места има забрани който ти все още не можеш да нарушиш.
Влака отново излезна от тунела, и аз се отлеснах пак през прозореца.опивах се най-после да досъчиня онова стихотворение чийто първи два реда се въртят вече втора година в главата ми

Билет еднопосочен
билет към нови страни...

Ами ако тези очи бяха изгубените, ами ако бяха даже по-добри от тях, ако това беше един от онези моменти който ни се предоставят и ние не трябва да ги изпускаме. Излиза че пак съм бил глупака че не е отишъл да каже поне едно здрасти. Страха за самият себе си ме спря да направя нещо с може би смисъл и бъдеще.
Моята спирка дойде, слезнах от вагона, с бърза крачка качих стълбите и след 2-3 минути отключвах вече вратата на апартамента. На обежището. Бях с ясната мисъл в главата че отключвам вратата на пълната изолация продължаваща с дни, нямаше да излизам никъде, нямаше да се виждам с никого само за да мога да седя на дивана в стаята и да човъркам с клечак за зъби раната в гърдите ми. Щях да се самобичувам като извадя чуствата и ги запратя с страшна сила срещу спомените и да гледам как двете се сливат в едно, обръщат се срещу мен и изпиват всяка капка здрав разум в образувалата се оргия на болката в съзнанието ми. Щях да гледам как миналото изяжда бъдещето, как настоящето се превръща само в период на безсилие, нищо повече от буфер за утеха между неосъществени мечти и пропаднали планове.
След ден или два отново започнах да градя пясъчните кули. Хващах се за всяка думичка която можеше да е сигнал за нещо предстоящо. Седях на плажа на утехата и строях. Строях и чаках гледайки бурята в океана на живота онзи повей на вятъра който да донесе пафюма на някого седящ на другия край на плажа и аз да тръгна към него. Да прегазя собствените си кули и да седна до него за да му помогна да построй свойте. Щях да го гледам как се радва известно време виждайки как кулите приемат форма, цвят и звук, а после с лице изпънено с извинение и дистанция вдига крак, прегазва ги и изчезва в водите на безкрайния океан. После ще стана бавно, ще преждапам с боси крака през тихите потоци от сълзи течащи през пясъка и ще се отправя към поредния бял таван и поредния блясък в нечии очи.