автор: ndod

Беше към 20:00, може и малко по-късно да е било. Навън отдавна вече се беше стъмнило. Небето за пръв път от седмици насам беше чисто и зведите блестяха някъде далече над нас в безоблачната, ледено студена вечер.
Двамата седяхме в стаята ми, сами. Вкъщи нямаше никой, всички бяха излезнали да се веселят по заведенията. Седяхме в тъмната стая и гледахме камината как гори и хвърля танцуващи жълти отенъци върху пода. Пукането от изгорелите дърва отекваше между четирите стени и създаваше атносферата на отдавна забравения и напуснат дом. Стаята ми тогава не предлагаше удобствата, но имаше онзи чар на студентската свобода жевеещ вече само в спомените ми и оставащ недостижим. Мебелировката беше съвсме спартанска - стол, маса, легло, стар, прояден от дървоядите гардероб на чийото лавици седяха малкото дрехи мое притежание, диван поставен срещу камината и 2 прозореца гледащи право към небето. Тогава бях спокоен, нищо друго не ми трябваше, имах всичко нужно за да оцелея и преживея дните.
Две полуизсъхнали цветя седяха на гардероба и създаваха чуството за природа липсващо ми в големи дози в моментите когато не излизах от вкъщи с седмици. Имаха си имена, дори и музика им пусках само и само да мога да ги накарам да изкарам още един ден в тяхната компания.
Камината бе по-скоро печка използвана от живеещите преди 100г в апартамента за отопляване но вършеща чудесната работа да създава атносфера доти и незапалена, оставена студена в ъгъла само да напомня за други епохи от смях и обич.
С теб бяхме седнали на масаста. Ти седеше с гръб към прозореца гледайки съсредоточено свеща и си играеше с пламъчето с една от клечките който аз отчоплих от стола ми.
Не си бяхме казали нищо от както дойде, просто седяхме в тъмното и се наслаждавахме на тишината или по-скоро търсехме опората на тъмнината и глухотата на улицата за да започнем да говорим. Беше облечена с дебелия син половер който носеше през най-студените дни през зимата и тънък сив панталон пазещ по-скоро голотата на тялото ти отколкото топлината ти от студа навън. Косата ти беше стегната в кок както обикновенно а подчертаните с черен молив зелени очи блестяха от свеща и ме омагьосваха да ги гледам както в хипноза вече 2-ри час откакто седеше срещу мен.
Аз бях с типичната ми домашна униформа - дънки и бяла фанелка, необръснат както винаги с чорлава коса, все едно бях 6 годишен хлапак прибрал се току що вкъщи и чакащ майка му да му се скара за новата синина на коляното. Но тя мълчеше. Мълчеше и я беше страх да започне защото знаеше че ще каже и чуе неща от който боли, от който страста се събужда и от който спомените почват да парят в корема.
Запознахме се преди години в същата студена нощ. Бяхме някъде в центъра на София готвейки се с приятелите за поредната щура и безконтролна нощ. Появата се от тъмнината и комапнията замлъкна, съсредоточи се върху това което се приближава към нес и се концентрира върху това дали реалноста се изкривява и ни поднася на все още трезвени глави сън който трудно можем да преглътнем или сичко това беше поредния бутафорен мираж изплувал от един от тъмните подлези на града. Дойде към мен и ми подаде студена, малка, нежна ръка, каза си името което аз пуснах покрай ушите си по навик и след въпроса "къде ще ходим" зачака с ирония в усмивката си глуповатото ми окупитване и отговора ми.
Все още не вярвам че си истински човек, дори и като седиш тук пред мен, докато гледам очите ти не спирам да си мисля че си плод на моята препълнена с илюзии и утопии фантазия. Но ти си истинска, истинска както и в дните последвали след тази среща, месеците на разговори и глътките кафе изпити през десетките ни срещи.
Тогава не исках да те имам. Исках да притежама и омагьосам съзнанието ти само за да мога аз да съм еднствения който се наслаждава на гласа и движенията ти, да съм този който споделя най-големите ти болки и се радва заедно с теб на постигнатите успехи през тези години. Не вярвах че може да има онази близост между нас така копняна през всичкото време от теб, беше ме страх да те допусна по-близо от приятелството, беше ме страх от бурята която ще се разрази и изгорелите мечти, желания и обещания последвали след нея.
А ти ме желаеше. Искаше устните ми хиляди вечери, мечтаеше за нежноста на мъжката ми ръка и търсеше опората на думите ми в трудностите. Получаваше я, но не получи частта от мен за която се бори през следващите няколко години. Не бях готов, не исках да съм готов да дам онзи детайл от себе си който щеше да ми послужи да те имам не за ден или седмица ами за цял живот, за една епоха приготвила се в подсъзнанието ми да последва след първата ласка. Не исках да развалям съградения идеал и музата даваща ми силите за бъдещето, опората на разбирането и любовта към единственото.
След няколко месеца заминах от София, избягах по-скоро.
Дори и сега когато седиш срещу мен ме е страх да погаля ръката ти за да не изчезнеш отново, да се изпариш в въздуха заедно с дима от цигарата ми и да не мога да те намеря с години в ветровете носещи само спомена за теб.
Станах от стола си и с нервни 2-3 крачки се приближих към прозореца, застанах с гръб към теб и се подпрях се на перваза загледал звездите.
Липсваше ми. - думите се отрониха от устните който едвам успях да отлепя
Само се усмихна, усещах усмивката макар и да седях с гръб към теб, усещах я да пари в тъмнината на стаята.
Не вярвах че ще дойдеш. Мислех че нещо ще разруши мечтата и ще те спре. Вярвах, че вече не искаш да дойдеш, наложих си да забравя всичко свързано с теб само за да не предизвикам съдбата с бегла, малка мисъл за теб. А те сънувах. Почти всяка нощ ти лежеше до мен, галеше ме и със същата усмивка от онзи първи път когато се запознахме чакаше да дойде утрото за да ме събуди часовника и ти да изчезнеш. Счупих часовника само за да може сънят да се превърне в реалност или ако не успее, то да мога да полежа поне още няколко часа в прегръдките ти. Не помогна. Не помогнаха и десетките празни шишета запратени с омраза към себе си в стената. Ти беше заела цялото ми съзнание. Продължавах да живея само с мисълта, че някой ден ще се върна и ще поправя всичко от там от където започна. От онази вечер в която се появи.
Бях объркана. Незнаех какво искаш от мен, незнаех как да те накарам да го поискаш и ме беше страх че ще се получи както последния път - ти просто изчезна и дори не каза къде отиваш. След няколко месеца се появи отново, но не беше същия. Видяхме се един път и пак изчезна. Тогава дори не ме погледна в очите когато говорехме. Винаги си ги обожавал. Изпаших се. Не успяхме да бъдем поне за няколко часа заедно. А и ти беше този с когото говорех през нощите, и ти беше също този който ме пазеше омразата и болката през дните. Но те нямаше. Беше се превърнал в същата утопия, която съм аз за теб. А сега си истински. Дойдох тук само за едно, исках да ти призная всичко онова което ти си бил и ще бъдеш за мен и да поискам сега тук за последно онази прегръдка караща ме да се будя усмихната.
В стаята стана още по-тихо и студено. Дървата бяха вече изгорели, а парното умишлено спряно. Трябваше да отида да донеса нови, нещо съвсем рутинно, правено хиляди пъти, а не можех. Просто стоях на облегант на перваза и чаках. Чаках студа да ни обгърне, да ни накара да се обърнеме един към друг и само момента на тази близост да ни стопли. Беше апсурдно да чакам точно това.
В главата ми нахлуха добре прикрити и затрупани спомени от минало с нарочно неизказани думи и проиграни моменти. Разминавахме се постоянно и аз, глупакът не се престраших да споделя чуствата и конежите който имах. На моменти бях безнадеждно щастлив с някоя момента любов, в следващия - излъган, омърсен и отхвърлен. Отново ставах на крака и се хвърлях да търся теб в нечии чужди очи. Ефекта беше същия - щастие за момент, болка и тъга за последвалото безвремие. Накрая се отказах, Страхувах се от поредното отхвърляне , значи и от твоето Заживях сам с хиляди думи омраза в главата и десетина години изтрити спомени. Превърнах в човек без минало, незнаех от къде идвам, не помнех ничий имената , забравих местата и улиците, къщи, заведения, градове и държави посрещнали ме и изпратили само с болка. Не помнех каква националност имам, не помнех кой е езика ми, кой са родителите ми, не исках да виждам бивши приятели не говорех даже по същия начин както преди. Едиственият спомен беше ти. Ти облечена в бяло стояща пред бялото петно на спомените ми.
Тогава започнах борба. Отворих онези кътчетата на съзнанието ми забравени и промити от алкохол, извадих спомени, приятели, имена, телефони и започнах да се боря за теб. Реших да променя света около нас, бях готов да се изправя сам срещу задаващият се насреща ураган от болка само за да мога да променя бъдещето. Започнах отново да ти пиша. Редове с неизказани мисли, редове споделени с листа за да ти ги подари като свой а не от мен. Успях, завъртях вселената на обратно, свалих звездите и ги пренаредих като лампите по улиците който осветяват пътя по който трябва да се приберем вкъщи. Промених не един и двама човека за да ми помогнат да стигна до края. И победих.
За това сега седиш тук в тази малка стая и гледаш в свеща добре осъзнала кой промени света за да може да се радва на усмивката ти.
Бъдещето е настоящето. Постройх го за теб и сега оставям сама да решиш дали заслужавам онази прегръдка вечер.