Магьосника каза, че няма скоро да го види.
Може би каза, че никога няма да го види.
Усмихна се, доволен от себе си.
Както всяка година на този проклет ден.
И ето, след няколко седмици светлината от очите й изгасна. Той умееше да гаси очи. Винаги на този ден той гасеше едни очи. И събуждаше едно сърце. Но този път той не събуди сърце. Този път той просто хвърли бъдещето на масата, като бакшиш... и си замина. А знаел е какво ще стане, той винаги знае какво ще стане, когато подхвърля истината.
Но този път защо той не я спести. Толкова пъти я е спестявал, толкова пъти е лъгал, че това нямаше да му струва нищо. И може би истината щеше да бъде друга. А сега?
Този, когото няма да види (скоро) е някъде извън световете. И тази, която го чака, е в единственият свят. Но без огън в очите. И никое сърце не се е събудило. Значи огънят е бил изхвърлен в нищото. Така единственият свят се изпълва с пипалата на нищото. Нима Магьосника е станал жестоко дете? Това, което не трепва пред чуждата болка. Тя дори не го радва. Тогава, защо даде тази истина?
Чакаме чудото! Онзи да се върне. Но искрите в очите й няма да се върнат. Онзи е бил никъде и ще остане учуден, ако се върне. А тя е била край него и споменът за неговото "Никъде" ще я гори отвътре без да пустне искра от очите. Но по-добре огънят на страха, отколкото пипалата на нищото. Чакаме чудото...
Славян