автор: Lakshmy

А някога се впечатлявах много лесно.
Някога всичко беше интересно.
Някога всичко беше ново, невидяно, нечуто, неусетено, неизживяно.
Някога, когато всичко беше за първи път.
Някога, когато откривах светЪТ.
Някога, когато всяка височинка езглеждаше стръмна и косата ми беше цялата тъмна.
Тогава всичко беше предизвикателно.
Малко плашещо, но очарователно.
Малките въпроси важаха колкото и големите.
Въобще... Когато все още всяка точица изграждаше вселената.
А сега какво?
Приемам всичко със завидно спокойствие. Или поне привидно такова.
Като ме питат, отвръщам на въпросите, дори и с това да не давам отговор.
Не съм сигурна от какво да се шокирам, защото незнам вече кое е шокиращо.
Ако нещо не ме вълнува си позволявам просто да "гледам разбиращо".
А косата ми пак е тъмна, но натежа от боята.
Обаче все още се смятам за малка (понякога).