автор: amorei

Нуртен се събуди. Качвайки се на външния асансьор, тя се замисли за живота си досега. Нейният път, изпълнен с физически напрягания и тренировки бе достигнал логическия си завършек. На нея се падаше честта да бъде
изпратена до Слънцето - звезда, могъща и митична, за да предаде посланието на своите сънародници и да стане поредната жертва на огнените му езици.
Сега, стоейки в асансъора, тя виждаше целия външен град - изпълнен с космодруми и кораби чакащи да полетят в безоблачното небе. Някъде там високо в това същото небе беше и нейният кораб - готов за сливането. Някъде там също толкова дълбоко бе и града - свят, изпълнен с живот. А този свят се намираше под земята само поради една причина - слънцето беше изпепелило цялата жива природа и беше оставила бъдещето на нейния народ в ръцете на биогенните инженери.
Да, целта й бе да стигне до могъщата звезда и да му се отдаде докрай в името на своя свят. Точно заради тази цел, Нуртен се беше подложила на литерална хемикорпоректомия. Да, тя бе киборг. Биохимичните аналози й бяха дали възможността да пилотира един нов, особен вид космически кораб, свързвайки се директно във всички корабни системи.
Стъпвайки на космодрума, тя видя бързащото гъмжило от хора кръжащо около нейния кораб "Сънсет" 18. Лъчите се отразяваха в гладкия корпус на совалката и покриваха всичко до което се допираха. Издължения нос на кораба сочеше нагоре към небесната звезда. Нуртен се почувства щастлива. Към ния се приближи непознат техник и каза:
- Всичко е готово за излитането, о любов на Слънцето!
Тези думи и вляха нова доза на увереност и тя с готовност се качи през главния люк на кораба. Сядайки в креслото Нуртен усети стабилизаторите, които се прикрепиха към тялото. После се включи към контролната мрежа, която я обгърна. Черно, продълговато устройство се спусна отгоре и се нагласи отдясно. То започна бавно да се движи и да се свързва с различни части от тялото й. Изведнъж всичко й притъмня и Нуртен се отпусна. Почувства се откъсната от света.
10...9...8...7...6...5...4...3...2...1 Старт - избоботи компютъра.
Хипердвигателите се включиха и оставиха под себе си огромно количество газ и прах. След по-малко от минута "Сънсет" 118 вече беше извън орбитата на нейната родна планета.
Гледайки през малкия монитор на своя кораб, Нуртен знаеше, че я вижда за последен път. След по-малко от секунда тя вече бе твърде далеч. Мислите на Нуртен също бяха далеч.
Бордовият компютър изпращаше непрекъснато информация и данни за скоростта и състоянието на малкия космически кораб. С всяка измината минута Нуртен изпитваше все по-голяма нетърпеливост да се слее. Часовете минаваха без тя да ги усети. Корабните системи работеха безотказно и нямаше нужда Нуртен да се меси в решенията на компютъра. Изпадна в летаргия. Сънуваше сън, в които тя виждаше Слънцето пред нея застанало с цялото си величие. Изведнъж се събуди от машината за кафе, която й подаваше топла чаша мляко с какао заедно със следното съобщение: "Час на сливането - 12:38". Нуртен погледна часовника си. Беше 11:38. Само час. На малкият монитор, който беше единствен в кабината, Нуртен видя величественото тяло на божеството.
Секундите летяха и сякаш се лутаха във времето. Металът около нея вече съскаше от безмерната топлина, излъчвана от звездата. Но тя бе сигурна, че инжинерите бяха направили най-доброто, за да може корабът да издържи.
Когато часът стана 12:30, Нуртен излезе от кабината и облече скфандъра, който щеше да й подържа живота до срещата с нейния любим. Щом бе готова, тя отиде до главния люк и заповяда на бордовия компютър да го отвори.
Щом люкът се отвори Нуртен усети невероятна топлина. Охладителите се задействаха и намалиха температурата в скафандъра. Пред нея се извисяваше величествената гледка на Слънцето. Тя вече знаеше, че след по-малко от минута ще се превърне в космически прах, затова заговори:
- О, Слънце, приемиме в своите обятия, защото знай, че ще бъда твоя до сетния си дъх.
Само след секунди Нуртен и нейният кораб вече бяха само прашинки във вечността.