автор: Linda

Когото болката е по-силна от всичко....
Тъмнина, тъга, страх...... всеки ден....
Неусетно животът й се беше превърнал в един безкраен ужас, в никога не приключваща агония.... Защо ли? И тя не знаеше... никой не знаеше. Толкова ли беше отдавна времето, когато тя все още се усмихваше, все още имаше приятели, вярваше, че животът има смисъл. А дали това въобще се беше случвало някога. Дали това не беше поредната маска, която носеше пред хората.... Може би, но вече се умори- нямаше сили сили да се смее, да гледа оптимистично на света около нея, да вярва в щастието, приятелството, любовта. Все неща, които преди ценеше, даваха й увереност да се бори срещу трудностите, пред които се изправяше всеки ден. Някога тя се стремеше към всичко положително, мечтаеше да се влюби, да изпитва удоволетворение от нещата, които върши. Но вече не. Сега тя страдаше, че някога е вярвала в щастието, била е оптимистка. Ако не беше забравила как щеше да се смее на наивността си... но вече дори не знаеше как...

Тъмнина, тъга, страх- отново, за поредет път... Нямаше ли край болката й... Все още не- щеше да продължи да гасне, да съществува, но не и да живее... Още по-зле. Та тя просто беше на този свят, хранеше се, движеше се, мислеше, но липсваше най-важното- стремежът към нещо по-добро, вярата, че то съществува, надеждата, че ще го постигне. Имаше ли шанс да се променят чувствата, мислите и възприятията й.... ?- разбира се, винаги има. Но тя не го знаеше. Поне не, все още...

Може би някога всичко щеше да се промени. Тя пак щеше да се научи да се усмихва, да се радва на живота, но този път истински. Може би щеше да е щастлива... Никой не знаше.......