автор: pisana

Мисля си, защо ни е любов,
когато можем просто да се уважаваме,
да си помагаме, когато чуем зов
макар от своите болки да се наскърбяваме.
Чудя се, защо не може, ей така
да си пожелаем нещо мило
и да не чакаме момента и мига,
а просто живичко да е сърцето ни унило.
Може би, от тази суета
се превръщаме във хора дръзки
при които няма ли я любовта
пръскат само злобни пръски.
Аз не зная сигурно не трябва
да желая всичко тук, сега
ала как да не мечтая
да ми се усмихне някой просто ей така.