автор: Anouk

Сядам да пия кафе под рехавите мартенски лъчи. Не съм сама. До мен седи някакъв кафяв дядка с рогови очила. Очите му, забулено кафеникави, изглеждат огромни зад стъклата.
Отпивам бавно от кафето и примижавам от удоволствие, досущ като в някоя кичозна телевизионна реклама. И продължавам да мисля по разни наболели покрай мен проблеми. Животът. Пътят. Изборите. Имаме ли ги изобщо или само си мислим, че ги имаме. Търсенето. На работа. На точния човек. Мъжете. Жените. Децата. Щастието. Това пък какво е?! Смисълът. Ей такива неща.
- Знаеш ли - започва без предисловие дядката - дълго време търсех работа. Ми така и не намерих. Безработен съм. От много време. Лошото е, че няма пари за цигари.
Заслушвам се. Първо - нямам кой знае какъв избор. Второ - кафявият човечец с очи като развалени яйца сякаш ми бе прочел мислите. Той продължава необезпокояван:
- После престанах да си търся работа и започнах да си търся жена! - поглежда ме многозначително. Аз се правя на ударена, леко се усмихвам и мълчаливо си пия кафето. Какво да кажа?! Всички търсим нещо. Не винаги знаем какво, но продължаваме да го търсим. Такъв е животът!
- Имам внуци - трескаво рови из дълбините на кафявия мръсничък балтон и вади снимка. Поглеждам я. Две деца. Нормално усмихнати, както се полага. После поглеждам него.
- Защо ти е жена тогава? - питам. Предполага се, че при наличието на внуци е налице и семейство. По-честият, "нормалният" вариант. Не сме се запознавали с кафявия човечец. Не му зная името. Не ми и трябва да го зная. Като него са сигурно милиони по света. Кафяви и безименни.
- Имах жена - отговаря и прибира снимката. - Избяга. Всички избягаха от мен. Жена имах, син имах, снаха. Тези, внуците, са техни. Не съм ги виждал от години. Имах къща. Ма ми спряха тока. И водата спряха. Безработен. Ми не можех да ги плащам. Сега живея у сестра си. У едно стайче съм се побрал. Идват там некои. Прибирам понекога циганета от улиците. - Тук ми смига многозначително и се хили. Под кафяви устни се показват кафяви разядени зъби на кафяво сбръчкано лице. Аз мълча. И си пия кафето.
- Даже една вечер прибрах цела тумба, барабар със циганката. Големо шоу беше. Миха я там, търкаха я. Циганска баня виждала ли си?
Следва мълчалива пауза, колкото да си представя картинката на няколко циганета търкащи енергично циганка в леген с вода.
- Сега, да ти кажа - продължава дядката след известно време - най-добре е през зимата да си в лудницата. От мене да го знаеш тва. Там е топло. Легла има, храна има. Немам проблеми. Само за цигарки дето немам пари. Тва е. Иначе е екстра там. Сека зима съм така. Дойде зимата и аз - хоп - в лудницата. Ми аз съм луд. Освидетелстван съм. Сина ми ме освидетелства. Ти не знаеше ли? - пита ме, сякаш лудостта е нещо, което се изписва на челото.
Поглеждам го внимателно. С изключение на преобладаващо кафявия, не много чист десен, не ми изглежда на луд. Не повече от всички други. Отправям поглед към небето. Високо горе се сукат някакви сиви облаци. Идват и си отиват. Дядката ме гледа усмихнат. Кафявото е набръчкано от бръчици.
- Дали днес ще вали? - питам...сякаш себе си. Дали някъде сред сиво-кафявия свят ще има дъга....Може би не точно над мен. Може изобщо да не я видя. Ами...просто някъде.
- Днес не, ще видиш, че няма да вали - отговаря дядката. Няма повече какво да си кажем. Допила съм си кафето. Ставам и му пожелавам приятен ден, а той мълчаливо ми се усмихва и маха с ръка. Тръгвам към работата. Ежедневие. Какво да го правиш?!