автор: shanumpa

*************** НОЩ ***********************

Пак е вечер. Цветовете сякаш са си легнали и само шумовете нарушават сиво- черната монотонност на пейзажа. Ухание на дъжд се носи из въздуха, леко и меко, още далечно, но и ясно осезаемо...
Вали дъжд. Капките не се виждат, но се чуват- и те са сиво- черни. Няма хора- те не обичат дъжда. Талкова по хубаво. Всичко е само за мен. Понякога звуча много егоестично, но съм свикнал да не се дразня на тази си черта...
Вдишах мрака в мен. Спокойно без притеснение, го оставих да си пълзи, както той си знае. Както само един мрак може. Смразяващ. Вдишах още веднъж и още веднъж, колкото да свикна с него, а после, се слях с него... И тогава той ме вдиша. Започнах да пълзя, както аз си знам. Както само аз мога. Тъмнината ме обгърна, колкото да свикне с мен... Беше чудно и магично, странно, неповторимо, шеметно красиво, истинско, крещящо... Беше като всяка нощ преди.. дъх на мръсен въздух пресен от автомобили...
Стоя си на перваза...
Обичам когато слънцето се стопи на хоризонта, а малките досадни и пухкави облаченца се слеят в една плътна маса. Голямото Тъмно. Когато птичетата изчезнат от погледа ми. Когато от моя балкон, не виждам звездите. Когато всичко стане смог и мъгла. Когато всичко е само усет. Сиво- черен звук и приглушен цвят...
Стоя си и пия. Забравям грозния си ден. Грозния си живот. Стоя и чакам нея. Да се прибере.... За мен... И ето-лампата отсреща светва... Сиво- черната мъгла се разкъсва и цветовете оживяват. Нейните цветове...
...
Стоя си и още потрепвам... Ръката ми се отпуска...
Да... Като всяка нощ преди...
Колко хубаво е тук. В моя трон от тъмнина...
***
Нещо не е в ред.
В тихия оазис на моята самота, в спокойния ми дом изтъкан от нощта. Три огромни лампи... Три огромни зли кучета, не пускат мрака при мен... Пазят двора на чужди хора. Мразя ви лампи, защо се биете с мен, с мрака който ме изпълва ? Гледате, право в моя блок, в моя балкон, в перваза ми. Жадно впивате очи в чашата евтина ракия. Жадно гледате мен. Мразя ви лампи. Защо осветихте нощта ми... Защо плашите моя мрак?
Защо... пак виждам вятъра? Толкова е светло. Вече нищо не е сиво- черно... Виждам как някакъв грозен човек, пикае върху катерушките на грозните деца. Виждам, как две кучета се любят. Мразя ви лампи. Толкова сте светли...
Стоя си на перваза...
Трона ми се е стопил... няма ги усещанията... поглъщам само плоските ти видения нощ... Нима си толкова слаба? Няма го приказния ти аромат и звук, лекото наметало, с което покриваш предметите, личния ти чар... Няма те теб...
Чакам те... Надявам се тайно, да се върнеш и да ме прибереш пак в себе си, както ти си знаеш. Да ме прелъстиш. Да ме любиш.
Стоя си на перваза... Чакам нея, въпреки всичко... И ето- виждам я, как ходи по светлия двор между блоковете и влиза във входа... Защо не светва и нейната лампа?
Чакам... Чакам... Чакам...
Стоя и пия направо от бутилката... последни пърливи глътки... последни пърливи сълзи... Съзнанието ми остава пусто, без нейните цветове...
Прибирам се в светлата си стая...
Светла нощ. Опитвам се да заспя... крия се между потоците светлина... Мразя ви лампи.
Утре ме очаква светъл ден. И "хубавките" дечица, и пикнята му(на оня грозния) и няколко презерватива пълни с кучешки секс...