автор: shanumpa

Беше мрачен ден. Тъмното небе надвиснало над улиците хипнотизираше погледа с невероятно наситените си мастилени цветове, които заплашваха всеки момент да се разлеят върху сгушения град.
Вятъра клатеше клоните на вече голите дървета. Улиците изглеждаха пусти. Хората изплашени от идващата буря се предвижваха на групи. Всички бързаха. Всеки към своя дом и към топлината на семейството си.
И аз бързах към дома си. Сам. Настрана от групите...
Усетих дъждовни капки върху ръцете си. Вдигнах поглед към небето... дали не бе от страх... то толкова приличаше на океан... По лицето ми покапаха сълзи. Самотният, студен плач на боговете се стичаше от облаците, като от гигантски, невероятни капчуци...
...миеха чистилището...
Дъждът покри всичко със сивата си пелена. Капките му бързо се просмукваха в земята... в кожата ми, а от там в душата ми... Чужди сълзи, отмили чужди грехове... мъка на други страдалци... все едно...
...сам... съм...
Когато свалих погледа си и слязох на земята се бях озовал в приказна градина... "Ах"... Хиляди разцъфнали "цветя" - малки, големи, шарени, черни... предимно черни... Чашките им се блъскаха една в друга, раздираха се с никелираните си бодли... бяха толкова много... и толкова тъжни, под тях хората трепереха от страх да не се намокрят, да не се изпръскат (с "лошото" на някой чужд)... да не попият нещо в своите Души...
... Защо?...
...Там няма място...
... А в сърцето?....
... Какво е сърце?...
... И то е цвете- малко и червено. И толкова горещо...
... Горещо?...
... Да, като една душа. И бездънно...
...Сигурен ли си?...
...
...Кога ли и ти покорно ще разтвориш чадъра?...
***
Стигнах до метрото.
... гмурнеш ли се под земята, забравяш небето... неговите очи, силата и чистотата му... покварата.
Гледах хората и търсех очите им... дъжда...
Когато той се появи веднага го забелязах- огромната му фигура, късата прическа, суровия поглед- все едно беше сред врагове. Имах чувството, че би се нахвърлил върху ми само да го погледна накриво. Когато седна срещу мен, открих че не мога да го гледам в очите.
Метрото тръгна.
Той извади от джоба си една книга. Книжка в неговата ръка.
...И времето спря...
Много бавно, лицето му се промени, просветли се, чертите се изгладиха. Появиха се малки бръчици около очите му... нима бе възможно... той се преобрази...
... Това усмивка ли е?...
Видях го истински. Големият и страшен мъж заприлича на дете...
Когато усети, че го наблюдавам и той ме погледна. Две огромни очи се забиха в моите, в погледа му нямаше и помен от злоба. Лицето му беше отпуснато, като след дълъг смях. Имаше красива усмивка. Подари ми я истинска- тъй детска и нежна, че стопли душата ми... разстла за мен едно цяло небе.
Погледнах небето му, бе тъй синьо и сякаш безпределно, можех да се загубя в него...
... Чакай...
... Какво?...
... Виж там в онзи край...
... Защо там висят моите облаци- съмнението, страхът, омразата, калта, черното, лъжите, безчестието...
... Защото той ги прие...
... Но те са тъй много...
... Сякаш сам незнаеше...
Човекът бавно върна погледа си обратно върху книгата. Не ме погледна вече.
Метрото спря на спирката ми и трябваше да сляза.
***
Когато изпълзях от неговата дупка, дъждът бе спрял, но небето бе още тъмно. Вятъра все така духаше, но не можеше да разкъса стоманените облаци.
Тротоарите изглеждаха тесни, а сградите застанали до тях- болни и стари. На съседния тротоар бяха застанали една детска учителка, с цял рояк дечица. Те скачаха в локвите и крещяха с тънките си гласчета, а учителката явно изгубила нервите си им се разкрещя... Студът беше, посинил не само пръстите и устните и, но беше сковал...
... Сърцето и...
... Откъде знаеш...
... Виждам, че то е изстинало и жената иска да го сгрее, но...
... няма да успее единствено с топлината на печките...
... Тогава защо бърза да се прибере?...
... Тя не знае...
... Помогни и...
Усмихнах и се. Топло и искрено. Разстлах синьото си небе над нея. Очите и за миг просветнаха, но после тя ми обърна гръб и продължи да крещи по едно момченце, неразбиращо от дума.
... Колко много тъмни облаци...
... Да, остана ти малко синьо небе...
... Студено ми е...
... Май ще вали...
...
... Отвори си чадъра...
В тъга потъна моята душа, а дъждът се спусна пак от небето.
В далечината, учителката запя на децата... но песента и остана скрита от сивият похлупак...
Извадих чадъра си от раницата, и над главата ми разцъфна черната му чашка с метални бодли.
Небето ми- само тъмни облаци.
Душата ми- чужди грехове.
Хората около мен, като стена ме блъснаха в гърдите, а дъждът като студен таван, се спускаше да ме премаже. Тълпата ме подхвърляше на всички посоки и сякаш нарочно се мъчеше пътят ми да "изяде" и силата ми да снеме, та таванът студен и мрачен, да ме премаже. Единствената ми опора бе моето "красиво" цвете... колона за тежкия таван...
Пазех го... със все по лакоми ръце.
Лицата се въртяха около мен, всяко следващо по- ужасно от предишното, всяко изнервено и зло. А тротоара тесен, още утесня...
... боли...
... да, жилят металните бодли...
... почакай малко, погледни...
Едно малко човече вървеше около калните локви и не изпускаше ръката на майка си. Клатеше главицата си в такт с някаква негова си мелодийка, гледаше хората в очите и се усмихваше с щърбата си усмивка.
Отдръпнах се встрани и то премина покрай мен.
...Кимна ми за благодаря...
... Или просто клатеше глава?...
Спрях на място и се обърнах назад. Хората, минаващи покрай детето също спираха и му правеха път. Същите, които преди малко от злоба се задушаваха и път не даваха. След като отминеше, те отместваха чадърите от главите си и поглеждаха небето- уж, да проверят дали не е спряло да вали...
Но все валеше и те пак нахлупваха чадърите, но не от нужда... по навик...
И аз погледнах към небето. Сега си имах извинение...
Когато свалих погледа си и слязох на земята се бях озовал в приказна градина... Ах... Хиляди разцъфнали цветя... И имаше усмивки... усмихвах се и аз...
... Чадърите били красиви...
... Да като истински- изкуствени цветя...