автор: Anton_Fotev

Прибирам се от работа и усещам, че моите съкровища вече спят. Тихо превъртам ключето, за да открия, че не е заключено. Вратата се открехва внезапно, деликатно смъмряйки ме:
"Там вътре има една нежна жена и тя ме остави незаключена- заради тебе. Дето закъсняваш, а като дойдеш все опитваш да ме отключваш. Пък Тя ме помоли да те чакам открехната... Глупав мъж, такъв ".

Влизам, цъкам гузно лампата и свалям умореното си от напрежение в раменете сако. Куфарчето с документите изпълзява в неговия ъгъл по-бавно и немощно от недохранено кученце. Подът се мъчи да погали стъпалата ми, изтръпнали в твърдите официални обувки. Пие ми се кафе, неговата черна горчилка ще ме подсили достатъчно, за да съм в състояние да заспя - защото в момента дори на това не съм способен.

Преди да се ръкувам с кафеварката обаче открехвам полекичка вратата на спалнята. Коленича върху дебелия, плътен матрак, посетелен направо на пода. Върху него, сгушени една в друга, спят те двете - майка и дъщеря. Толкoва са красиви, че нещо в мен изтръпва в суеверен ужас. Толкова са крехки, че се осмелявам да ги погаля само с дихание, без да кощунствам с допир до тях - спящите божества. Накрая все пак боязливо целувам клепачите на съпругата си и докосвам с върха на пръстите си своето малко бебе.

В този миг осъзнавам, че всичкия стрес на кантората се изплаща точно в този миг, в секундата, в която докосвам мокрите бузки на дъщеря си... плакали са с майка си точно преди да заспят. Да бях дошъл пет минути по рано, щях да ги сваря във вихъра на сълзите и възпитателните мерки.
Усмихвам се и избърсвам внимателно следите от солена влага.

Въздъхвам уморено, щастливо и доволно. Когато е будна е същински малък вихър. Малко природно бедствие, което хвърчи от стая в стая, бърбори, прави бели една след друга и допуска до себе си само "Маммм`а!".
А Тат`ти?... Татти нееее!

Усмихвам се в тъмнината на стаята, окъпана в топлооранжевите арури на уличните лампи. На тяхната светлина дъщеря ми изглежда като това, което е - ангел, сънуващ невинни сънища:
- Сега си толкова кротка дъще... Нещо неизразимо се събужда в умореното ми от ежедневие сърце. Разтуптява се горкото, докато ги гледам двете така крехко сгушени една в друга - малкото ми и голямото ми момиче.

В този миг осъзнавам, че не мога да го изразя, понеже е нещо, което само друг родител може да почувства. Това е сладост, която те пресича през сърцето като неистова болка, гърдите ти ще експлоадират, а не смееш да вдигнеш шум, че да нарушиш свещенния им сън на двечките... на малкото си и голямото си момиче...

Взирам се за последно в тези меки, копринени бузи, взирам се - затаил дъх - в клепачите, спуснали се над огромните за това малко личице очи. После сънят ме поваля, докато отпускам глава върху хълбока на жена си.

--------------------------------------------------------------------------------------

Събуждам се от силата на присъствието ти. Ръката ти тежи върху моето рамо, а другата си я пъхнал под тила ми. Колко грижовно (само да не беше толкова твърда и силна), май така и не разбра, че мъжката ти ръка не става за мека възглавничка.

Събуждам се, притисната от двете си страни - ах, вие, мои малки и големи съкровища. Ти си ме сгушил между дланите си и дори на сън опитваш да ме закриляш... а малкото съкровище се е въртяло, въртяло, и сега спи проснато възнак върху корема ми.

Обичам ви и двамата. Тази обич ми дава сили да се надигна още сънена и да ви оставя сладко да си доспивате. Аз ще ви приготвя по чаша топло мляко и палачинки със шоколад или мед.

После ще ви събудя полекичка, давйки на всеки любимото му. Заради теб, дъще, ще пусна телевизора и от обич ще изтърпя пискливите гласчета от анимационния Ю-Ги-Юьо, макар че се набиват в още съненото ми сърце като ледени шишове.

Преди това обаче ще събудя баща ти с целувки. Той ще се събуди още в първия миг, в който вкуси сладкия ми дъх. Винаги го прави, колкото и да е уморен. Ще го събудя и ще се сгуша в него - някоклко мига само, дъще, в които самата аз да бъда малко момиченце. Ще го оставя да ме прегръща закрилнически, макар да знам, че на него много да му се иска нещо съврем различно. През това време ще си говорим шепнешком за плановете относно деня, относно идещата събота и неделя или пък за предстоящото ти пращане в детска градина. Такива едни родителски работи...

Гласовете ни тихичко ще се напластяват върху още подремващата тишина на стаята, аз ще лежа, пъхнала рамо под мишницата на баща ти и ще ми бъде хубаво.
В това време лампата от кухнята и коридора ще светят, борейки се с нахлуващата светлина на прозяващото се Утро, докато то - любопитното - наднича през прозорците на семейството ми. Моето семейство, събуждащо се заради томителния аромат на кафе и чай, и палачинки и шоколад, които съм му приготвила.

Ето, ставам, ставам - иначе ще остана в общата ви пръгръдка, покорена от собственическото ви притискане в мен от две страни. Ах какви сте ми лакоми и двамата! Ръцете на баща ти, дъще, конвулсивно се стягат, когато се опитвам да стана. За миг замирам, защото дори и насън в тях има повече сила, отколкото в моето тяло. Баща ти се опитва да ме задържи дори и в съня си, дъще. Но значи ли това, че лудостта и копнежа в очите му, когато ме гледа, са истина?

Накрая се изплъзвам с гъвкаво извъртане и отивам в кухнята, където смятам да се преборя с една купчина тесто за палачинки. Посягам към ключето на лампата и замирам очарована и бездиханна. Отвън надничат редиците от улични лампи и в предутринния, мъглив полумрак сияят с чудно нежна аура. Просто са гигантски, щедри глухарчета, каращи ме да замижавам от щастие. Стихът идва в мен от самосебе си.

Как да го изразя?
Мистичният цвят на улична лампа,
Светеща в топлооранжево.

... В стаята се носи аромат на прясно кафе, чай и топло мляко.



Посвещавам този разказ на своята съпруга - Стела, на дъщеря си Веселина и разбира се на Полунощтната Вълшебница, защото разказът се зароди в главата ми докато си разменяхме ЛС, пълни с родителска гордост и преклонение.