автор: alica

Чорна слушаше стихването на музиката, която идваше от някъде доста далече. Може би в самата гора, на някое открито място, а можеше да бъде и в самия град. Не можеше да разбере какво хората наричат веселие или жизненост, но ритъмът и звукът бяха нещо много повече.
Някакво движение в ума, нещо като усещане за смърт и раждане. Нещо спира, нещо започва, пулс, който във всеки момент усеща своя бърз край.
Безсмъртна. Какво ли знаеха те за безсмъртието? В черните си кожени дрехи, с бързите си коли и мотори с тази… музика и всичко останало. Татуировки, спринцовки, гумени балончета, които тя и другите като нея намираха понякога. Нищо не знаеха, разбира се. Те дори си позволяваха да се самоубиват. Веднъж тя намери един човек, обесен на дърво в гората. Беше впечатлена, за миг дори изпита страхопочитание, но спомените на всички останали, които живееха в нея й напомниха за цената на безсмъртието и цената на смъртта и тя му се изсмя. Този човек нямаше да има нито едното, нито другото.
Хората имаха свой Бог, поне често говореха за него, като за Бог. Те имаха някава уговорка с Него, относно живота и смъртта. Едно беше ясно, хората нямаха право сами да отнемат живота си, само Той можеше да направи това. Значи Той е нещо като Слънцето за нас, мислеше си Чорна. Не можеш да се срещнеш с Него по собствено желание.


*****

Той тичаше. Задъхваше се, защото тичаше с 60 километра в час. Бягаше. Светлината настъпваше. Следваше го по петите, облизваше ги сладострастно. Черна кръв се стичаше по тях. Болката го караше да тича още по-бързо. Случайните шофьори по шосето го виждаха, размазан от бързината, как е яхнал своя мотор. Но Темон нямаше мотор. За какво му е мотор, след като имаше всичко.
Само сянката на някакъв хълм го спаси от Изгрева. Скри се в процепа на една скала. Дългата му коса имаше бледожълтия цвят на побеляващо русо, но постепенно потъмня в сянката. Тъмната фигура се сви и изчезна, сякаш никога не е била.
Сънят беше нещо прекрасно. Припомняния от миналото и бъдещето, страховити видения на Слънцето, което изгрява и залязва, изгрява и залязва непрекъснато, видения на жени и потоци от кръв, сякаш си влязъл под кожата си. Въобразяваше си, че това е смъртта на безсмъртните, това смущаващо състояние на духа и тялото всеки ден.
Продължи да сънува, предимно жени. Темон не обичаше жените, но и не се възползваше от тях. Беше по-скоро нещо като сделка. Той даваше нещо и те даваха нещо. Важното беше сметката да е точна и никой да не остава длъжник на другия. С всяка жена по един път. Това беше принципът.
Би могъл да се свърже с някоя себеподобна, но това нямаше такъв смисъл, какъвто имаше за хората. Той можеше да създаде сам синовете и дъщерите си. Но не искаше да прави и това. Единственото му желание беше да се срещне със Слънцето - очи в очи.


*****

Вилмона спеше под водата. В морето има дълбочини, в които светлината не може да проникне. Там беше и тя. Кожата й беше прозрачна. Скулите хлътнали. Устните леко издадени напред, сакаш готови за целувка. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Анемията пак я тормозеше. Казваха, че морската вода е добра за кръвта и тя пристигна тук с малък кораб, от който я спуснаха през нощта, все едно беше котва. Сега спеше, но състоянието на сън бе присъщо само на тялото, а умът бродеше неспокойно напред и назад във времето и пространството. Припомняше си минали и бъдещи моменти. Междувременно търсеше…
Какво можеш да намериш, когато си така ограничен от тялото, мислеше си Вилмона, въпреки хибернацията. Какво ново, различно и вълнуващо може да се случи изобщо? Вярно, хората се промениха много, но от една специфична гледна точка, те си останаха същите…
Продължи да търси… партньор за сексуално преживяване (като начало). Хората в днешно време се запознаваха чрез Интернет и не подозираха, че мозъците им винаги са били свързани в една огромна мрежа и тази мрежа имаше своите пазачи, винаги будни, които като паяци се спотайваха в мрака.
Хората бяха паразити. Паразитираха върху света и върху самите себе си. А това ги правеше още по-привлекателни и близки, според нея.


*****

Ескандър дебнеше в мрака. В мрежата му от смущаващи мисли вече се бе оплела една жертва. Нищо добро не се очакваше да се случи, но той го наричаше просто оцеляване. Накрая всеки път му идваше да се извини, да прояви разбиране, но винаги беше твърде късно. Ако ще си хищник, не бъди овца, си казваше Ескандър за успокоение на душата.
Беше надарен със заплашителна красота и мощна енергия и за разлика от Темон нямаше никакви намерения да се запознава със Слънцето. Когато така добре се разбираше с Мрака. Беше получил от него всички възможни дарове наведнъж. В едно тяло и в един ум. Затова беше едновременно и привлекателен, и страшен. Беше, с една дума - непреодолим. Почти не бе страдал през дългия си живот, но скоро щеше да му се наложи. Засега се заблуждаваше, че любовта е "овче чувство", подобаващо само на хората. Мракът обаче щеше да го изиграе, защото нищо на този свят не се дава безвъзмездно.
И все пак, тъй като Ескандър беше безмерно велик, това което предстоеше да му се случи нямаше да бъде сълзлива и трогателна история, а просто щеше да изпълни цялото му същество с безнадеждност и несподелима болка, достойни само за един господар на мрака. Той вече усещаше със съзнанието си всичко това, което още не се беше случило, защото миналото и бъдещето се сливаха в мозъка му непрекъснато.


*****

Всичко започна с един тристагодишен портрет, окачен на стената. Тази първа среща се предхождаше от едно дълго пътуване по море към Европа, за среща с един стар и отегчен прародител - Всеволод. Неприятен полусляп старец, според Ескандър, който все още живееше в Средните векове. Не че умът му не знаеше как върви светът, просто не желаеше да го приеме. Мрежите му бяха твърде стари и твърде здрави обаче. Хванаха в клопката си дори мощния мозък на Ескандър. Може би, Всеволод беше самият мрак… може би искаше да му даде някакъв урок.
Портретът беше на жена с черна коса и черна старинна рокля. С бяло лице и черни очи. Ескандър стоеше безмълвен пред нея и се опитваше да се свърже с мислите й, защото той знаеше, че тя все още е жива. Беше развълнуван от нещо сродно в нея, което беше твърде неуловимо засега, твърде болезнено и нечисто. Верен на класическия стил, Всеволод изведнъж задиша във врата му, изникна от тишината и я наруши с думите:
- Тя прие безсмъртието със същия трагизъм, с които ние приемаме светлината на смъртта. Обещай ми да я потърсиш. Знам само, че още носи моя дар. В главата ми е, но очите ми не я виждат. Ти си по-силен, намери я, а сега си върви.
И той изчезна така безшумно, както и се беше появил. Ескандър остана да съзерцава жената и да ненавижда стареца, докато усети, че целият замък не го желае, с всичката омраза на древното си съзнание.
Те не се унищожаваха помежду си, бяха твърде малко, иначе отдавна да беше убил Всеволод. Никой не можеше да му нарежда какво да прави, само че се оказа податлив на внушенията на стареца, който само се преструваше, че силите му отслабват.
01/26/05 3:46 PM

*****

Когато двама души се обичат, всеки е готов да се жертва за другия.
Ескандър Трент I-ви не ги разбираше тези работи, но Всеволод I-ви бе проникнал до най-мрачните дълбини на това чувство. Колкото и невъзможно да звучеше, той беше познал любовта, беше се опитал да умре заради нея още преди векове и беше разбрал смисъла й, примирен с обречеността на вечното си самотно съществуване. Обожаващите и страхуващите се от него си мислеха, че слепотата му е причинена от старостта. Глупаво твърдение, като се имаше предвид неговото безсмъртие. Самата "старост" беше доброволен избор, а слепотата му беше цената за една среща със Слънцето. Отхвърлен от смъртта и ослепен. Това беше, което получи в замяна. Никой от себеподобните му чада не знаеше тази тайна. Никой от тях не бе чувал за жертвата на Мрака. Да, Всеволод беше самият мрак и се бе жертвал пред светлината да остане винаги такъв - безсмъртна тъмнина. Това не беше негов избор, това беше висш закон, на който беше безсилен да се опълчи. Каква ирония! Любовта го накара да се отрече от силата, властта и живота си, но дори и това му беше отказано. Беше прекалено черен за опрощение. Сега беше още по-черен, по-силен и по-всемогъщ. Беше видял Слънцето и бе оцелял. Нямаше никакви граници за него, освен собствените - неспособността да умре и неспособността да забрави.
Чорна я нарече, когато тя стана негова. Тогава вече почти не виждаше прекрасните й черти, но я усещаше с дългите си пръсти и с мощното си съзнание, в което тя беше още по-прелестна. Обрече я на себе си против волята си. Това беше единственият начин да останат заедно или поне в едно измерение. Причини й вечно страдание, защото тя така искаше. Даде й безсмъртие, което през нейните очи той видя мъчително, тъмно и скверно. И двамата оцеляха, но загубиха чувството. Остана само споменът.

01/27/05 1:51 PM

*****

Две гарги се преследваха във въздуха. Любовната им игра наближаваше кулминацията. Промъкваха се между клоните на дърветата и от тях падаше сняг, който объркваше за миг партньора и мощното му грачене смущаваше горската тишина. Накрая мъжкият гарван догони женската. Спуснаха се заедно към земята, а малко по-късно в гората се разнесе нечий смях.
Темон се надигна от снега и изтупа наметалото си. След това подаде ръка на дамата, да се изправи. Харесваха му тези игри. Обичаше да се преструва на някой друг. Имаше и още нещо - беше ужасно отегчен. Вече цяла вечност обикаляше тъмната земя и не бе срещнал предизвикателство, което да му се опре. Скуката разяждаше вечния му живот. Беше преситен от жени, битки и всякакви други забавления. Винаги беше непобедим, винаги беше неустоим, в крайна сметка, винаги оцеляваше, а това беше най-досадното. В момента обаче тази дама го интригуваше повече от обичайното. Много бледа, с много тъмни очи, много сериозна и достатъчно женствена.
В същото време, Ескандър се концентрираше върху откриването на женския образ от портрета. Изглеждаше задрямал, отпуснат на леглото си, но всъщност съзнанието му неуморно се взираше в света, като в някаква карта и прехвърляше лице след лице. Когато я откри, не остана очарован, защото очакваше тя да бъде сама…
Той рязко стана, постоя известно време така и после се разтвори във въздуха. След няколко секунди вече си проправяше път през мрачна и гъста гора. Явно красавицата беше от онзи тип отшелници, които се занимаваха с хората само в краен случай. Той самият правеше точно обратното и водеше почти нормален човешки живот, въпреки могъществото си. От кой вид беше глупакът с нея още не ставаше ясно и можеше никога да не стане, защото Ескандър беше решил да го убие веднага. Усещаше, че ги приближава. Те също го усетиха…
Две черни птици отлетяха в различни посоки. Ескандър се подвоуми коя да последва, накрая тръгна на запад. Птицата пикираше ловко из добре познатата й гора, личеше си, че има големи способности, но след като разбра, че няма да може да се измъкне от непознатия хищник, се приземи на брега на малко езеро. Трансформира се. Той я приближи с бавни, тежки крачки. Черните му коси и разкопчаната риза се развяваха от студения вятър.
- Ти ли си Чорна? - попита той.
- Така ме наричаха някога - каза тя. - Да, аз съм.
- Защо се криеш от него? Нарушаваш правилата.
- Аз не се крия - изсъска тя в ухото му. - Знаеш, че той ослепя.
- Вътрешното му зрение си е съвсем наред, скъпа. Понесох го на собствения си гръб.
Ескандър я стисна силно за китката.
- Кой беше онзи?
Тя се опита да се отскубне, но не успя. Той държеше не само ръката й, държеше мислите й, аурата й. Омразата й към него се разколеба.
- Той е Темон. Чудя се как не го познаваш. Славата му се носи навред.
Той я стисна още по-силно.
- Ако навред са вашите диви гори и селата край тях, определено не съм го чувал.
Ако наистина е толкова велик, помисли си той, тогава защо избяга и я остави сама. Настъпи тягостна пауза. Той все така я държеше за китката. Студените му пръсти се впиваха в още по-студена кожа.
- И сега какво? - наруши мълчанието тя.
- Сега идваш с мен и аз те водя при него. Нима не искаш да го видиш?
- Страхувам се, че ми е напълно безразлично.
- Толкова по-добре, защото така или иначе ще го видиш.
И те изчезнаха в мрака. Другият гарван реши да ги последва, но много-много дискретно. Той беше от типа скитници.

02/10/05 2:32 PM

*****

И двамата бяха герои - силни, непобедими и смели. Видели твърде много, участвали в стотици войни и кланета. Опасни и обезкуражаващи врагове. Някъде в бъдещето те щяха да се изправят един срещу друг. Знаеха това. И в тази последна битка нямаше да има добър и лош. Щеше да има само смърт и безсмъртие. Все още не знаеха за кое от двете ще се молят тогава. Темон Русия и Ескандър Трент I щяха да се бият до смърт. Ако ще това да има коства цялата вечност.
Имаше и друг тип герои. Особено опасните. Онези, които изпаднали в някаква дива и непозната лудост, се затваряха във високите си кули от скръб и имаше само един път, по който можеха да бъдат достигнати. Те сами избираха този път, който беше осеян с неприятности. Не се месеха в чуждите дела, докато някой не поемеше по пътеката им. След това всичко беше въпрос на оцеляване. А сега някой крещеше с всички сили на тази пътека:
- Вземи ме, ако искаш!
Не беше жена. Беше слабовато момче, в чиито очи се промъкваше треската на лудостта. То не познаваше страха и болката, също така не правеше разлика между доброто и злото. Бърз като мисълта, един тъмен силует се изправи пред него. Беше скрил лицето си в мрака на качулката.
- Отдавна никой не ме беше канил - каза той.
- Отдавна никой не ми беше отговарял - каза момчето.
Всеволод се озова зад гърба му и вдиша аромата му с интереса на хищника.
- Имаш ли си име, момче?
- И да съм имал, никой не ме е наричал с него…
В движението на стареца се усети нетърпение, дори копнеж.
- Да те приема ли или да те убия още сега. Какво ще ми предложош в замяна?
Детето улучи правилния отговор.
- Зрението си.
Как беше разбрал…

02/11/05 8:48 PM

*****

Ескандър и Чорна се носеха с вятъра по морето, водещо към дома на Всеволод. Всеки знаеше, че е безсмислено използването на свръхестествената бързина, за да се стигне до стария вещер. Вещер беше неточна дума, но кой би си позволил да го нарече стария мрак.
Мракът беше отворил очите си, за първи път от векове. Оглеждаше се жадно. Първото, което видя беше момче с бледа кожа и големи, мътни очи с неопределен цвят. То беше изпълнено с очакване. Не изглеждаше уязвимо, не изглеждаше крехко. Просто си стоеше там и чакаше трансформирането. Сякаш товя беше без особено значение. Всеволод се зарадва. Откога търсеше такъв човек.
- Е, момче, как да те нарека? Давам ти избор.
- Наречи ме нищо - каза то и се усмихна…


*****

В този момент, Ескандър усети болезнена слабост, сякаш откъснаха нещо от него, бързо и безвъзвратно. Загледа се във вълничките около кораба, за да се успокои и тогава видя… едно лице под водата. Очите се отвориха, устните също. Направо в главата си, той чу глас и разбра, че това лице не беше на обикновена жена. Гласът каза:
- Пази се!
След това видението изчезна. Дълбоко под водата, Вилмона си каза, защо ти помагам, Ескандър, когато със сигурност ще застана от другата страна.
Ескандър остана да гледа отблясъците на водата, родени от светлината на бледата луна. Усети плахо докосване по гърба си. Мускулите му се свиха, после се отпуснаха. Знаеше кой е. За първи път усети колко сам може да бъде.
- Какво ще правим? - попита го Чорна.
- Ще се срещнем с един стар и с един нов приятел. Какво друго ни остава - ухили се той и й показа ред луннобели зъби.
Те бяха неустоими за една бърза целувка, която дамата на нощта си позволи, потушавайки по-силните си пориви.

02/20/05 3:55 PM

*****

Призрачното море сивееше и неспокойно люлееше вълните си. Хоризонтът отново загатваше за светлина. Голям гарван се рееше над водата, оставил се на въздушните течения. Следваният от него кораб вече беше стигнал брега, който едва се виждаше в далечината. Имаше две решения - отново да се надбягва със Слънцето или да спре и да изчака нощта.
На Темон наистина му писна от ограничения. Каза си, че ще достигне брега първи и размаха мощните си криле. Междувременно си помисли, че неустоимото влечение, което изпитваше към дневната светлината всъщност беше това, което го забъркваше постоянно в подобни самоубийствени състезания. Трябваше да признае, че нарочно се забави. Постоянно обмисляше теории за постепенно привикване със светлината, четеше книги за Слънцето, гледаше изгрева в нощните кина. Точно в момента обаче не беше сигурен в нито една от теориите си, инстинктите му се пробуждаха и надделяваха над съзнанието, мислите му ставаха неясни, кожата го сърбеше отвътре. "Няма привикване, няма никакво проклето спасение!", крещеше тялото му. Той се предаде. Сви криле и започна да пада като оловна топка към водата. Достигна повърхността и продължи да потъва надолу. Там където слънчев лъч никога не достигаше…
Тялото на Темон се рееше под водата. Не беше мъртъв. Спеше неспокоен сън и регенерираше. Морската вода била добра за… Долови някакво съзнание. Беше наблизо. Женско съзнание. Хищно…
02/24/05 9:34 PM

*****

Живот без спомени, сън без сънища. Най-после насаме със себе си. Все по-навътре в собствения свят, сред страшна и пуста тъмнина, сред адска, непозната горещина. Сам и гол, по средата на нищото. Нихил се раждаше отново. Пустотата, съзнанието за чиста свобода, необвързана с нищо и никого, беше най-скъпият дар, който Мракът създаде единствено за него. Това, което му отне бяха очите му и поради това щастливо съвпадение, Нихил никога не видя самия Мрак. Той беше свободен от него. Всеволод беше сбъркал, проявявайки слабост и рано или късно щеше да си плати за това. Създаде най-силното и опасно същество на земята, а изпусна каишката.
Макар и сляп, Нихил виждаше ясно всичко, далеч отвъд замъка на Всеволод. По стръмната пътека, под блясъка на луната, две тъмни фигури се приближаваха, хванати за ръка...