автор: meiia

Ако по ябълките има малко прах,
довян от вятъра на сухото ни лято,
в душата ми е разтревоженият страх,
че зърното на камък е посято.
И няма да пожънем клас след клас,
и няма да положим виното и хляба
върху трапезата, заръчана на нас,
повярвалите, дето не желаят да избягат.
Виновни сме пред празното поле,
засявахме не светлината си, а огъня.
Заръчаното свише го наядоха свине
и бесовете им, изречени, ни гонят.
И вместо светла шепичка зърна
за гълъбите, възвестяващи небето,
посяхме както казват старите "храна",
но не храна ще има за сърцето ни.
Ще трябва да се молим пак и пак
чудо да множи и рибата, и хляба,
да не покълва в нас полепващият мрак,
от който няма накъде да се избяга.
И, ако има някъде поне едно зърно
на светлината вречено,от нея съхранено,
да го посеем,нека е последното, дано
след жътвата поне да ни е простено.