автор: sradev

Вчера, преди много векове, те се запознаха при неизвестни обстоятелства. Едни казват, че още от детските си години са се познавали, други упорствуват, че са се познали някъде по пътя, трети разказват история за слънчеви цветни поляни, трева усмихната от дъжда и небе препълнено със звезди. Кой е прав може да подшушне само Амур, но сега той си пие коняка в една кръчма, душата го е поизоставила и хич не му е за приказване. Може да те излъже, а може и да се ядоса и да те боцне със стрелата към някой парцал. Да оставим Амура да си налива сълзи от слънце и да потърсим кривите пътечки на историйката.

Бяха млади. Представяха си света като цвете, опиваха се от миризмата му, виждаха се в бяло, зелено, червено, чувстваха крилата си... Струваше им се, че знаят всичко и дори не се опитваха да отгатнат утрешният ден. Пияни от себе си, не се замисляха над посоката, не си припомняха миналото, не отгатваха бъдещето. Та кой ли от загледаните в себе си може да види нещо друго? Стъпките на сърцето не можеш да отгатнеш, защото то непрекъснато сменя мелодията си. А и Клото, като се позазяпа, все от друго място тегли нишките, та после не можеш да му хванеш края. Случилото се оправдава, опитва се да обясни защо и как, но само отвътре, с най-дълбоките очи, може да се види Каквото. Понякога той се виждаше като златоока монахиня, понякога тя се мислеше за Рицаря Освободител, в ръцете й се случваше да позвънти меч, той се завиваше в индигово златиста тежка коприна.
Мечтите се сменят по-бързо и от мислите, а думите не могат нищо да догонят, защото си седят на едно място и си поскубват от поляната тревица, та да напълнеят. Но като ги погледнеш отстрани, те са си и така плоски тънки еднакви чертички. Та каквото и още да кажеме - все ще си изглежда без мечти. А Графинята и Монаха просто си бяха млади. И мечтаеха.


Един ден той видя призрака на страшната болест, изтръпна за Графинята и избяга в дъното на своята килия. Изгради стена след стена пред нейната врата, но не можа да побутне замъка й. После се събуди, видя, че това е само един призрак, и побърза да събори стените, които беше изградил. Но дори еднодневните стени оставят многогодишни сенки и така сред тях се появиха сенките. Планинско сърце и дъщеря на водите само сред сенките могат да се срещнат. И така техните сенки заживяха сред гора от пънове и стадо от диви свине.


Той се скри в своята дупка пълна с кучешки лай и миризми на игли. Тя отиде до големият град да търси нероденото си дете в книгите. Забравиха, че пак ще се срещнат, но започнаха да дълбаят еднакво своите коренища. Липсата на цялото винаги дава търсене. Когато Графинята затваряше очи, не него виждаше; когато Монаха се молеше - не към нея се молеше. И така всеки измисли свой свят, пълен с призраци, линий и сенки, които бяха удобни, защото се подчиняваха. Но отново Парките омесиха нишките и сенките заиграха по своему. Това, което се подреждаше като на картинка, стана обратно и започна да се оглежда за нова храна. И пустотата ги срещна отново. Уплашени от своето дивачество те се разбягаха вземайки само своето. Взеха си спомен, за да не забравят, но и всеки взе нови сенки, случайни сенки - смесици от своите стари сенки и новите надежди. И отново се родиха в своите надежди и понакуцвайки се потътриха по старите си пътища.


Той се скри зад стените на манастира, тя се хвърли във водовъртежа на раздаването. Но вече кръвта се обади, че иска своето. Тръгнаха след кръвта си и тя, като опърничава - заведе ги далече и един от друг, далече и от себе си. Той избяга и от манастира в далечната страна, тя остана да гради стени пред нищото. Но колкото и далече да се скрият - кръвта все ще ги вика обратно. И те се върнаха към себе си - тя малко разбута стените, той преглътна малко от ножа си и като че ли са заедно. Но сега те са много по-далечни отколкото бяха някога. Виждат се в своите огледала, но вече добре се знаят и не си вярват. В същност само кръвта им ги търпи. Признава ги за свое. И малко им се обижда, че са и не са. Кръвта за това е червена, защото прощава и се срамува от прошката си.
Кръвта ще намери своята кръв. Те ще останат отново сред сенките си. Свикнали са им и някак си са им топли. Кога пак ще се заплетат, това и Парките не го знаят. За сега те следват своите ритуали и са доволни от тях. Тя се мие само и единствено в магичната среща на свещените реки. Той носи родовата мантия с гордостта на годините й, с блясъка на златото й. Но иначе те добре знаят, че това не са съкровищата на преданието, а просто чужди навици. Нека ветровете им бъдат по-топли!

171102
Казах!