автор: Nadie

- Колко пари ще ми вземеш?
- За 200 - 250 ще го направя.
- Че уста Минчо ми поиска 1000!
- За името ти ги е поискал и защото си чорбаджийска щерка. Пък и голяма челяд храни. - Ти не храниш ли?
- Никого си нямам аз...

Гледаш го такъв - никакъв. Черен, рошав, очите му кървясали, ама бодат като шило - до петите те пронизват. Ръцете му мирно не седят - докато говореха и току издялка едно пиле и й го подаде.

- На, дружинка да ти е.
- След трийсет дни да е готово. Сватбата е тогава.

Влезе слугинята, грабна я като перо и я отнесе. Той тръсна глава да изгони очите й, ама не можа. Уми се на кладенеца - пак го гледат - присмехулни, горди и обичливи. Чак като се облещи срещу слънцето, се ослепи и ги прокуди, пусти самодивски очи! Постоя в двора да погледа как секат ореха. Да беше, да беше... поне на стотина години това дърво. Не се даваше лесно, но най-накрая го пребориха. Ще рухне, зер, къде ще ходи. Чорбаджийската щерка му е поискала живота, а нали е едничка на тате и все болнава, слънцето от небето да кажеше, щяха да й го донесат на тепсия.

Два дни го чисти, ряза, приглажда и съешава, на третия се захвана с резбата.

По обяд слугинята донасяше първо нея, после храната.

- Не ща да ям.
- Ще ядеш! Я какъв си гърчав и испосталял - едни зъркели си и едни ръце само! И една гордост!

Така се засмиваше после, че той забравяше мигом как може да го укроти с едно мръдване на веждите. Гледаше го как се храни и му пееше тихо песни, до една тъжни и сладки, а гласът й беше грапав и тежък като селската камбана. По някое време прислужницата я отнасяше, а той продължаваше да излива спомена от бялата й кожа, нежните й гърди и тихата й самота в дървото.

- Тате ме продаде на чифликчията от съседното село.
- Продал те?
- Десет каруци чеиз имам. И сто овце. И нанизите ми са от гърлото до пъпа. Ау, тоя славей много грозен стана - гарга съща!
- От горчивото в гласа ти е. Виж като ми пееш какви цветя и чудни птици излизат. И слънце позлатено ще ти направя на върха.
- Не ми се пее днес. В неделя е сватбата.
- Като не го искаш, защо ще се жениш?
- Не ме ли виждаш! Нозете ми са като клечки. Не ме държат. Нефелна съм. За пари ще ме вземат, я! Кой ще ме трае да не му работя и на ръце да ме носи цял живот.

'Аз' замръзна на устните му. Аха да го изрече, слугинята влезе и я понесе. Очите й го помолиха за миг и после угаснаха.

В неделя дойдоха и вдигнаха леглото. От две каруци бяха направили една, та да го поберат. Седеше върху него като на трон, окичена с пендари от гърлото до пъпа. Цялото село се събра да изпрати сватбарите.

- Брей, чудо! С ръка непипнато!
- То не е грозде, то не са цветя, то не са птици - шевица съща! А слънцето е като истинско, позлатено чак!
- Ашколсун на майстора! Гледаш го уж младо момче, а по-хубаво и от уста Минчо пипа.
- Ба, знаеш ли що пара е зел за туй чудо! За толкоз и аз не слънце, ами цялото небе барабар със звезди посред бял ден ще издялкам.
- Барем един иконостас за църквата да беше поръчала, а тя - туй чудо! Баща й кръвчицата ни изпи, децата си не можем изхрани! Господ да ги съди!

Шушукаха, мигаха си многозначително, ръчкаха се съпричастно в ребрата и плюеха в праха. Почернели мъже и жени със състарени лица. Криви като коренища от кърска работа. Дечицата им се пулеха в магическата процесия и не смееха да гъкнат от възторг.

- Искам да целуна ръката на майстора!

Каза го тихо, а всички я чуха и се умириха изведнъж. Той пристъпи напред и десницата му изчезна под червеното було. Две горещи капки го пронизаха, чак изохка и се дръпна.

Леглото отплува в зеленото море на ливадите, гмурна се в дъбовата гора край селото и изчезна от погледите на изпращачите.

- От какво са тез рани бе, момче! Като куршумени стоят.
- Порязах се от резбата.
- Не ми се виждат порязни. От тоз мехлем всичко минава. До три дни ръката ти ще е като нова. Ама голям майстор си, голямо нещо, да знаеш!

Сватбата мина по реда си - плюскаха, пукаха с пушките по небето, тропнаха хоро с кървавия чаршаф и смукаха блага ракия. Беше добра и нежна с мъжа си, но така и не можа да му продума.

- Ти като си саката и няма ли си била! Баща ти да ми беше казал. Поне още 100 овце щях да му поискам! Айде холън, роди ми ти син, пък все някак ще се оправяме.

Говореше само на детето в утробата си. Разказваше му приказки за храбри юнаци, чудни страни, райски птици и добри магьосници. Пееше му тихо песни - до една тъжни и сладки, а гласът й беше грапав и тежък като селската камбана.

Три дни се мъчи, докато го роди. Не крещеше, само стенеше тихо. Щом проплака детето, позлатеното слънце се спусна от върха на леглото и склопи изнурените й очи. Докато я миеха и стягаха за погребението, едно младо слугинче разтвори посинелия й от стискане юмрук. В него се беше сгушило уплашено дървено пиле.