автор: Casper

Вървя по брега. Лекият морски бриз разрошва косата ми. Главата е изпразнена от проблеми, които са изпопадали по земята и са се смесили незабелязано с песъчинките.

Рея небрежно поглед в пространството. Въздухът нажежен сякаш трепери. Роклята нежно гали умореното тяло като неусетно минава през кожата ми, увива се невидимо около мен и сякаш иска да ме спре, за да остана в покой. Босите ми крака потъват и остават следи край морето, по тях се лепят песъчинки, които вълните периодично отмиват, а стъпките бавно изчезват зад гърба ми.

Животът не е нито толкова лош, нито толкова хубав, колкото го мислят другите. Опитвам се да открия красивото, потопило се в мрачните сенки на времето, стоейки незабелязано някъде около нас в забързаното ни ежедневие. Но защо ли като ледено кубче неусетно се стопява желанието, губи се усещането, изчезва късметът, умира съдбата дори …

Наблюдавам красивия залез на Слънцето. Изгревът и залезът почти си приличат, но при едното се ражда нещо ново, а при другото умира вече старо, отживяло.

Със залеза на Слънцето настъпва нощ, мрак и тишина - интересна и тайнствена, с блещукащи малки звездички по синия, почти черен небосвод, към който всяка вечер се отправят много очи с надежда и вяра.

Привечер е. Застанала на брега на морето се заглеждам в червеното, огнено кълбо, което през целия ден е пръскало животворна светлина и топлина над малкия и нищожен свят, в който си живеем. Бавно и плавно то започва да се приближава до хоризонта и постепенно се скрива зад него, докато накрая изчезне безследно. През това време, като че ли някой вълшебник шари с различни бои така ведрото и синьо до този момент небе. С всеки изминат миг боите се преливат една в друга и менят постепенно цветовете си - от светло синьо те постепенно преминават към по-тъмно. После се появяват розови петънца, които на места потъмняват до виолетово. Много бавно се задават тъмните краски, които обхващат цялото небесно пространство и накрая отстъпват своето място на тъмно синия до черно цвят. В миг всичко потъва в мъртва пустота. Попадам в царството на тишината. От време на време въздухът се раздвижва от прелитаща чайка или гларус. Морето, без да спира разбива своите вълни в песъчливия бряг, като понякога е бурно и страшно, а друг път - спокойно и дори прекрасно. Всичко това нарушава до някъде мъртвото спокойствие на вечерта. В далечината се забелязват светлинките на корабите, които леко примигват и сякаш разговарят по между си, а в тях има една шепа от нас, пътуващи и потопени в изненадите на времето.

Необикновена сребриста пътека се люлее по морето от брега до забуления в мрак хоризонт. Тръгвам по нея и си мисля за какво ли не. В един момент забелязвам, че не съм сама. Някой отгоре свети в тъмнината. Вдигам очи и виждам току-що изкъпалата се в морето нова луна. Тя прилича на малко сърпче, остро като нож, леко извито и заострено като връх на игла в двата си края. Искам да съм като нея - безгрижна, свободна. Макар и слаба, светлината й е вечна, за разлика от нищожния ни човешки живот, който живеем и би трябвало той да бъде красив, защото е единствен. Има повеля, че при нова луна, пожелавайки си нещо, желанията се сбъдват. Поглеждам нагоре, много истински си пожелавам нещо и … търпеливо започвам да чакам.

Нощта бавно си отива. Някъде далеч на хоризонта, между небето и морето, обвити от тъмната, мрачна нощ, след дългите часове, но така неусетно прекарани на брега на морето, сама със себе си, пред мен започва да се разтяга бавно и някак си много плавно широка златиста ивица. Тя едвам, едвам разкъсва небесния свод и постепенно едно след друго започват да се показват все повече късчета от прозрачно-синьото небе. Те се преливат едно в друго, така че не може да се разбере къде започват и къде свършват. Тъмните маслени води на безкрайната и необуздана морска шир започват едва забележимо да просветляват.

Разсъмва се. Златист сноп светлина разсича като прожектор въздуха. Сякаш свода става безкрайно висок, а пейзажа необятно красив и просторен. След миг някъде пред мен изгрява Слънцето. То бавно изплува от морската хладна глъбина и измива огненото си лице в успокоената от лъчите му вода. Вълните се обливат в нежна светлина, затрептяват някак си особено, втурват се към брега и още не достигнали го се разбиват на малки бисерни капчици. Лекия морски бриз носи приятно доловим дъх на сол и водорасли.

Денят започва. Светлината на новия ден е по-силна от вчера. Слънцето, ведро и лъчезарно, разгръща красотата си като суетно се оглежда в необятната морска шир. Без неговата слънчева ласка никой не би могъл да живее. Както то умира всяка вечер в пламтящия Запад и се ражда всяка сутрин в пурпурен блясък, така умира и се ражда надеждата и вярата - също като морските вълни, подгонени от вятъра, които се разбиват и умират, за да се родят отново с още по-голяма стихия във вечността.