Премеждията ми започнаха както обикновено - делнично и с постепенен, почти незабележим преход към задънване.
Беше есенен неделен следобед. "Де да имах поне едно поправително изпитче!" - демек, да има с какво да запълня скучната безпарична вечер. Ясно че зад неискреното пожелание се криеше самочувствие не на кой да е, а на почти бивш студент.
Тъй че се зарадвах, когато Нели ми се обади. Медичка от Пловдив, тя живееше при своя леля, някъде около площад Славейков. Бях издържал с чест началните изпитания при контакт с тая пасмина, бъдещите ни лечители - например да си вади човешки карантии от джобовете. Дело на шегаджии от групата й, тя го подмина с кръшен смях, а аз - стоически презеленял при нежните докосвания на ръцете, пипали гадорията. Вече месеци поддържахме умерено любовни отношения, както подобава на улегналите хора, прехвърлили двайсет години.
Нели се връщаше от ваканция и контактът с родителското тяло означаваше нараснала финансова мощ. А това, че ми се обажда още от гарата - силни чувства, тоест, готовност да се раздели с част от парата в някой ресторант.
- Ще празнуваме! - заявих жизнерадостно. - Чакам те в мансардата, а след малко полово сеансче, ще покорим големия град.
Нели хихикна. Зад невинна фасада криеше необуздани сексуални заряди. Сетне напомни, че е с багаж. И предложи - за да не губим време - сблъсъкът да се състои на нейна територия, роднините по туй време си били на вилата. Елементарна задачка - лицето Н. (като Никола) потегля от една точка, а лицето Н. (като Нели), от друга. Въпрос - ако пресечната точка на лицата Н. е вход на кооперация, кой кого е разцелувал пръв? Отговорът е, че няма значение, все някой Н. е мляснал другия.
И тъй разцелувахме се ние, после - роден кавалер - грабнах две сакчета, които майчина любов бе натъпкала с какво ли не ("Да хапваш, мами, че на какво беше заприличала!") и Нели ме поведе нагоре, към апартамент, прага на който прекрачвах за пръв път (праг на четвъртия или петия етаж, кой да ти гледа!). Прекара ме по някакъв дълъг коридор и ме вкара в стаята си.
Длъжен съм веднага да отбележа, че тази вечер големия град не покорявахме. Заплеснати в долни страсти (с пълно основание ще ги нарека и пагубни), ние пропуснахме момента да опразним любовното си гнездице. Защото лелинчо и леля най-ненадейно зашушкаха наоколо. А ако лелинчо и леля загреят, че милото им племениче се е прибрало, ще се втурнат да я разпитват за всички щуротии, дето им минат през акъла. И тогава ще се разкрие, че милото племениче… и така нататък. Из спешно затъмнената ни стая се носеха трепетни шепоти и чат-пат плясъци през ръцете - опитвах да уплътня времето с полезни действия. Когато си с момиче в тъмна стая в очакване разните лелинчовци да си изгледат сериала и да престанат да се мотаят ненужно. Накрая, уф!, настъпи тишина. След още половин час, когато тишината премина в ясно двугласово похъркване, ми бе разрешено да се изнижа. Бърза целувчица на вратата и бодро затропах по стълбите надолу.
За да установя няколко пренеприятни факта. Първият - и той беше определящ - външната врата беше заключена. И то по всички правила на отбранителния бой. Проклет да е всеки - аз, в случая! - който забравя, че отдавна са отминали времената на безгрижното иди ми-дойди ми, че девизът на живота ни е ключов. А за конкретната врата, умножен по три. Часовникът ми показваше, че полунощ е превалила; някъде нагоре (но кой да ти каже къде точно!) лелинчовците похъркват блажено, любимото и изтощено племениче - тоже! А де!
Човек на действието, огледах задния двор. Преграден от постройка. Но ако се кача ей там и изляза през стълбищния прозорец; и ако мина покрай съседния му отворен прозорец с ниска решетка, ще мога да стъпя на постройката. Нататък ще му търся колая. Може пък, а бе, всичко може! Да, ама не! - както казва..., знаете кой! Лазя аз покрай отворения прозорец, а отвътре се чу вик, светна лампа - и се озовах лице в лице с един мъжага, от много едрите и неприятни на вид мъжаги. Притичах много скоростно до ръба на постройката - ядец! Както е речено във Вехтия завет: "А земята безвидна и тъмнина се разстилаше над бездната". Хукнах обратно и въоръжен с отвратителното познание за здраво заключени външни врати прелетях по стълбите нагоре. Нагоре, ама накъде? След мен тромаво затупурка оня ми ти хубостник, дето хич нямаше вид на благосклонно изчакващ обяснения. Щеше да ме опуха или подкара към участъка. А най-вероятно и двете! Даде ми преднина, къде ще ми избягаш, а? А аз притичах до една врата ("Този ли е етажът? Тази ли е вратата? Отключена или не?"). За огромно мое изумление, не само отключена, ами открехната врата, в която бързо се шмугнах. Онзи отмина нагоре и двамата пред нови дилеми - той да се чуди къде се изпарих, а аз - горе-долу пред същия въпрос.
***
Облекчението - ей го на, трудничко, но късметът ми проработи (ако не друго, откачих боя) - бе изместено от лавинообразно нарастващо количество въпроси. "Добре, приятелче, сега спокойно!" - се изкомандвах. Като оня път, когато се бях набутал в мрежите на един талян, и когато усетих, че въпросът не е да измъкна риба, а да се измъкна аз от мрежите, които ме закачаха отвсякъде. Първо - къде съм и как да го разбера? Отдолу пък дълбаеше недоумението - за открехнатата врата! Помнех чудесно, че Нели затвори вратата. Най-малкото затвори, май щракна и резето. Не, от резе из слуховите ми спомени помен нямаше - щракащо или не!
"Спокойно, спокойно!" - защото се усещах все по-неспокойно. И неуютно. Мъчително възстанових що-годе нормално дишане - дотук добре! Огледах се. Както рекъл поетът: "Безмълвна нощ и адски мрак / И нигде звук и нигде зрак." Мозъчето ми прискърца жалостиво и блокира на "И все пак, къде съм?" Съм ли в компанията на похъркващи нейде лелинчовци - заплаха! - но и утешително напомнящи, че тук е тихият пристан в прегръдките на Нели. Направих крачка, сетне втора към жадувания пристан, с освежителна ругатня споменах проклетите архитекти - един коридор, безброй врати, върви се оправяй! Поне никталоп да бях - от тия, окатите в тъмно. Направих още крачка и тъй като не бях никталоп се надъних в остър ръб - поставен не намясто шкаф ме пресрещна. Някакси не вярвах лелинчо да пренарежда коридори посреднощ и мисълта, която упорито отбягвах се намести между няколко все по-жаловити охкания. Че съм в съвсем друг апартамент.
***
Да се чудиш защо ми трябваше отново да забърквам поети в неволята си, но едва пожелах "О, боже, дай една звездица - / и глас, макар на нощна птица!" - и на часа щенията ми се сбъднаха. Но както обикновено става, изкривени тъй, че да се откажеш и от Дядо Коледа и от Господа. Провидя се блуждаеща светлина - фенерче? - и дочух мъжки гласове. "На ти тебе нощни птици!" Нощните птици - май те ми бяха открехнали спасителната врата-капан - зашаваха в дъното, сетне нещо тежко падна на земята. "Крадците са кокошкари и страхливци." - твърдеше баща ми. Може и да е бил прав, но хич не го вярвах за новите ни, демократично вилнеещи бандити. В стреса станах жертва на току-що придобит изключително вреден навик, да се пъхам в първата попаднала ми врата. И все по-неразумно в кюпа. Та отворих бързо и тихичко затворих нова врата зад гърба си. Застинах неподвижно. "Господи! И тук има човек." С всички сетива, с кожата си усещах присъствие. Без капчица съмнение и присъствието регистрира моето. И се задейства мигновено - нещо изсвистя във въздуха, нещото ме трясна по главата и всичките ми усещания и въпроси изчезнаха в небитието.
***
Бавно отворих очи, още по-бавно включих, че не сънувам, че главата ми се цепи от болка и че сигурно има връзка между болката и създанието, коленичило над главата ми. Мижавата светлина от нощна лампичка и героично усилие докараха на фокус една хлебарка. Изрисувана артистично върху флакон от спрей. Хлебарката кръжеше на педя от лицето ми. Съдбата, която ми готвеха - да ме причислят към събратята й - ме изпълни с трепет. Предпазливо опипах цицината на главата си. Сетне изстенах сърцераздирателно. В смисъл - "Мой човек, здравата пипаш!" Ако не получа извинения, поне да позапре с унищожението ми.
- Какво търсиш в този апартамент и в тази стая? - запита моя човек с леко треперлив момичешки глас. Хлебарката затанцува пред очите ми. Единственото, което излюпи горкото ми, измъчено мозъче бе:
- Онези хора оттатък, крадци ли са? - жалка диверсия и опит да се разгранича: "Не съм от тях как'Сийке!"
- Крадци! - рече изкъсо. - А ти?
"Какво аз, какво аз! Мене гонят, трепят, че и заплашват да бастисат като последна гадина."
- Дълга и широка! - рекох, но измъкнах изречение с относителна яснота: Нещо обърках етажа, та се набутах между шамарите. Но не съм от лошите, туй да знаеш!
- Не ми изглеждаш на крадец. - дали прескочих Рубикона? Момичето се изправи, ала си ме държеше под око. В другата й ръка имаше допотопна ракета за тенис. Надигнах се и аз.
- Как се сети за мухозола? - чисто академичен интерес, той изглежда се задейства след удари по главата.
Тя сви рамене.
- Винаги нося в чантата си. Него или дезодорант. Знае ли човек кого ще срещне по стълбите - позапря, пък добави: Или в стаята си.
- Защо не си я заключила? Стаята де!
- Няма да се крия под кревата от разни гадняри - рече ядосано. Но май бе обмисляла въпроса. - А ключ нямам.
Да, туй си беше голям проблем напоследък.
- Телефон?
- Оттатък, при тях.
- И си сама?
- Е, откъдето и да изпадна, вече сме дружинка - не ми изглеждаше много сигурна. Докоснах цицината на главата си.
- Добре въртиш ракетата - отбелязах неохотно. Академикът в мен отново се обади: Форхенд или бедхенд?
- Виж, я зарежи тия тъпотии! Всеки момент може да хлътнат и тук.
Права беше. Оставихме приказките за после и набързо спретнахме засада около вратата - тя с трепача на гадини, а на мен довери ракетата. Вършела добра работа, като че не го знаех! И ако я дотроша, хич да не ми пука, имала си нова.
***
Не стигнахме до схватка и жалко, много бях навит да блесна пред девойчето. Дори при екстремни условия - размахваща ракети и спрейове в нападателен стил - беше си много, ама много готино маце.
Само дето в коридора отвън се дочуха викове и играта загрубя. Не с фойерверките на американски екшън, по-скоро скромна, нашенска тютюмаха. Едни викаха "Стой!" и "Полиция!", другите пък "По-кротко, бе!" и тем подобни, от кокошкарския регистър. Единствена жертва стана нов-новеничък телевизор, потрошиха го в цялата патардия.
Разбра се, но по-късно, че имам своя дял в успешната акция. Моят стълбищен гонител не бе преглътнал току-така изчезването ми и беше повикал полицаите. Та да не бият път на халос закопчаха крадци. Е, и мен, но след кратък и поучителен престой в участъка, се измъкнах сух. Благодарение на допълващи се свидетелства от страна на две мадами. Само между нас - били приятелки. Били, в минало и много свършено време. Защото, човек препатил, извлекох поуки и се пренасочих към безпроблемни хоризонти. Където не се мяркаха ни лели, ни лелинчовци.
Много ми се щеше да поразпитам онези бандюги - как, аджеба, се оправят с тройно заключени врати? Не случих, докато се удостоверя като невинен, тях ги бяха пуснали. Както обикновено, под гаранция.
Но се оправям и така. Срещу дребни услуги, носене на сакове с ракети за тенис - получих обещание, че ще ми връчат връзка с ключове. За проникване през врати разни, броя два.
- Хм, да не си помислил за по-горни етажи, ей! - предупреди новия ми работодател и се умисли.
- Стига, бе! Какви ги дрънкаш?
И все пак… Единодушно решихме да не се навъртам около оная кооперация. В замяна спортната ми мадама безропотно изкатери стълбите към поднебесната ми обител.
- Няма страшно! Знаеш, спреят винаги ми е под ръка - видя погледа ми и добави бързо: Не и в мансарди, само…
- Знам, знам! Но да го оставиш по-далечко от леглото? Какво ще кажеш, а?
Сигурното си е сигурно!