автор: teAnu

Мисля си - каква е приказка навън.
Един е бял и пухкав сняг натрупал.
И бял е мрака на нощта.
И... някой на врата почукал.

Дали ще му отворят, питам се във тоз момент.
Дали ще го гостят и приютят?
Че зимата се гледа най-добре,
в уютен дом, на скрито и пред огън лют.

И ето, гостенина тихо своите обуща сваля.
От път е уморен, но благ.
Не пита и не казва що го гони,
По друмища да тръгне пеш - дори не е със влак.

Но мисълта му аз улавям стройна.
Далече е - лети, лети.
Усмивка я покрива двойно,
Запретила невзрачна тайна от любопитните очи.

Не е случаен пътник, знай!
Той ходи, слуша, чува и усеща.
Замисля се, замята край
И тръгва нов късмет да среща.

И ще напише пътепис,
Когато умори се все да скита.
Ще спре се някога в подобен дом,
За опознанието му света размита ;).

И без ирония - света го чака.
Е, ако не света - то само аз!
Ще го попитам где е моя пътник?
Намери ли си мястото у нас?!