автор: daniele

Денят бе някак си загубен
Препълнен, шумен, заблуден.
И Слънцето бе странно бяло,
Неучтиво и
Страдаше по някакъв проблем.
В забързания глъч на суетата,
Вървях нанякъде без цел.
Тъй простичко покрай цветята
Случайно минах и се спрях.
От скука, от внезапен порив
Или просто от тъга.
От семенце покълва цвете.
С любов го гледа майката земя
А ние хората като конете -
Не виждаме и тъпчем го с крака.
Какво е да си цвете, облак, капчица роса?
Да живееш като рима за поетите,
Загубили представа за света.
А тя, душата на поетите,
Разменя се за грош или за два
И доходно продават се куплетите,
Насочвани от спонсорска ръка.
И с термини, дошли отникъде,
Родени някъде в сметта,
Творецът пише римите
На тези нови времена.
О, да.
Денят ми бе загубен
И някак си осакатен.
Един "литературен кръг"
Отне ми и вярата в самата мен.
Хей, цвете, ти си спомен,
Не си живяло на света.
Било си блян върховен
На Шекспир само в песента.
Днес само си реклама тъпа
На някой с власт и повече пара.
Отказвам се да бъда "поетеса",
Щом трябва да сведа глава,
Щом трябва да живея в преса
И да твърдя, че аз съм без душа.