автор: KBoianov

Когато черният жребец на нощта отпусне уморените си криле и стъпи на дъното на небосвода, една надежда се заражда в мен, заедно с искрите изпод устремните копита.

Този миг на очакване, преди да е избликнала зората, се превръща в трепетно предчувствие за липса на небе, на плаващите кораби на съзвездия, хора и мисли.
Тогава умът населява с огнени птици на стихове притаената вселена.
Още миг - и жребецът ще повдигне мускулестата си шия - копринено мека от мрака и с малко златен мъх от зараждащото се начало, и ще процвили - поздрав към отворения лилав хоризонт или сбогуване с лунните поляни? Ще си отиде, събрал бисерни капки по козината си, в които са отразени звезди, или звезди, сътворили свежите сълзи на утрото, а в отпечатъка от копитото му ще избликнат ручейчетата на новия ден...