Когато разумът потъне в примамливите мъглявини на съня и се завърти калейдоскопа на спомените, едно всеобхватно мълчание ме облива с белият си покой.
Този покой е като реката, която бавно носи есенните си води с пурпурни лодки.
Като ручейче прониква в напуканата от жажда душа и като слънчев лъч се разпуква на хиляди малки вселени през полуотворените очи.
Тези вълшебни вселени превъплащават всеки мой нежен атом в късчета от камъка и дървото, в капки роса. И бели облаци стават моите мисли.
Тогава разбирам, че и аз съм частица от този свят, носена като пурпурно листо по реката на времето.
Аз обичам- и това знаят гълъбът и камъкът, огънят и водата, мидата и луната. Това невероятно тайнство ги вдъхновява, дава им топлина.
И тогава разбирам, че любовта ми е като камъка- вярна и вечна, като птицата- поривна.
И мъдра като сълзата....