автор: oper

Аз съм нещастен и малък човек -
с много неволи нагърбен.
Аз съм ненужен и жалък поет -
животът ми е празен и свършен.

Радост и щастие няма за мен,
самотен във мъката бяла.
И всеки обречен мой ден
е изпълнен само с раздяла.

Надеждата ми така се топи
и бавно това ме убива,
а от агонията в студените дни
светът ми наново загива.

Защото вече съм сам
най-много от това се страхувам
да се върна при тях, да съм там
това и на яве сънувам.

Защото те ме оставиха
и аз съм тук, далече от тях
дано ги помня, дали ме забравиха
и не искам вече да съм, а да бях.

Вече всичко неусетно забравям
и споменът така избледнява,
и по-често аз го оставям,
но по-силно той ме ранява.

Не намирам вече сили в мен,
всичко е така опустяло.
И не гледам в бъдния ден,
защото всичко от спомена вече е бяло.

...

Аз съм тук, светът е различен,
аз съм глух, светът ми говори,
но ако не съм, а бях малко обичан,
нека светът и пред вас така се отвори...

11 септември 2002