автор: Nadie

Сто тридесет и три...

Лунен пейзаж. Няма как да заобиколи, а цепи направо през дупките с мръсна газ. Така по-леко се усещат. От завоите му изтръпва тялото. Кафенето във Видин, където го чака, явно е собственост на сляп далтонист - лилави пластмасови столове, червено-бели чадъри на Кока-Кола и турско-сини покривки. Тя е кацнала в най-далечния ъгъл, невзрачна като врабец, дебел врабец, и кълве някакво парфе. Следва протоколното "Приятно ми е, Васил. Нели, мерси." Нелимерси има студена, потна, дебела ръчица.
- От няколко месеца се опитвам да мина на диета. Обаче тука и да се нагласиш, няма кой да те забележи. Всички са или по София, или някъде в чужбина, а тия, дето останаха, са вързани за жените си и само се озъртат похотливо. А като бях малка исках да стана художничка. Къде ти от тая дълбока провинция ше изплуваш! Сега рисувам по торти, ама в Лувъра или в Ермитажа торти да си виждал изложени? Всеки път си представям, че е за мойте двамата. Останаха с баща си. Имаше там една история. Е, това е. Най-добрата съм. В професията де, не майка.

Той не изчаква черните поточета грим да й стигнат до брадичката. Скача в Голфа и потъва обратно в земетресението на дупките по пътя. Ревливите го притесняват най-много. Плувва в сълзите им като баклава в гъст сироп. Кога най-после ще се научи да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща.

Сто тридесет и четири и сто тридесет и пет...

Две ученички от Люлин. Кискат се в шепите си и се споглеждат заговорнически, докато му задават оригиналния въпрос ти-коя-зодия-си. Вместо кафе пият бира и смучат един преходен "Мелник". Мизерията се спотайва под гигантските платформи на евтините им, мърляви обувки. Жълтите лица се открояват на фона на силно почернените коси - Мортиша Адамс и нейната сестра близначка:

- Нема изобщо да кандидатстваме, щото бала ни е ного нисък. През една агенция ше ходиме в чужбина да гледаме деца. Лесна работа - яденето и спането ти е осигурено. Не го знаем езика, обещават некви курсове. Кво да ни притеснява. Тука да не би да не ни ебат, само дето е без пари. Там поне ше заработваме. Тате го уволниха от Кремиковци, а майка шие на едни гърци - не са й плащали заплатата от три месеца. Старецът на село продаде пилетата и прати некой лев за бала, ама ги заплашихме, че ше избегаме от къщи, ако не ни купят рокля. В различни дни сме и един тоалет ни оправя двете, добре, че сме еднояйчни.

Сто тридесет и шест...

Да се чуди човек колко бързо се навива на среща българката. Започна да колекционира в Щатите - от едно до двайсет и пет, обаче за три години. Не щат американките да се доверяват току-тъй. Много екшън ги е бил по главата тях. Виж у дома за четири месеца ги докара до сто тридесет и шест. Ето я тая, поредната - за пръв път й било да се среща през Кю-то, притеснявала се. След втората глътка кафе дръпва завеската на изповедалнята: мъжът й не я разбира-оставил я е за всичко да се бъхта сама-свекърва й иска да ги раздели... Гледа го с влажен поглед и кълве на банални комплименти. За час я е омагьосал така, че е готова да се метне на белия му жребец, да склони глава на рамото му и да каже "отведи ме далеч от родния Плевен". Васил закрива драматично лицето си с ръце... и се прозява скришом.

Сто тридесет и седем...

Преди да усети, мелодията започва да вибрира в мозъка, насълзява му очите и кара ушите му да заплющят. Сяда смутен на нестабилния стол в ъгъла. Онова рошавото с глас на второюнска сирена най-открая се хили като надрусано и пее, та се къса. Тя трябва да е, защото му се изплезва между два куплета. "Хич не ми пробутвай заучени шаблони от любителската психология и не се прави на внучето на Фройд. Не ща да се виждаме, но ако настояваш, ела утре в читалището." Толкова е категорична, че буквите издълбават дупки в месиджа.

"Лале ли си..."

"Не съм красива, обаче ужасно се харесвам. На всичкото отгоре имам ебати готиното семейство. Дъщеричката ми е кукла, а мъжът ми не хърка и не хойка. Само малко си пийва, обаче това да му е дертът. А шефът какъв е пич. Плаща ми добра заплата и не знам как се удържа да не ме сваля." Скобите на усмивките й са минирали съобщенията гъсто и непробиваемо.

"Зюмбюл ли си..."

Хармония и мир се стелят на гъсти талази над залата. Момичетата и кльощавия, енергичен диригент така са се разтворили в песента, че не забелязват как се изсулва навън. За пръв път музиката не е сглобена от безутешни въздишки и шумно секнене в Белана от 10 ст. пакетчето. Не беше честно! Дори грозноватата му, свадлива съпруга има нужда от него - скандалите я разтоварват. Не повярва в идилията. То бива, бива, ама чак пък толкова! За това реши да дойде, да я заведе на кафе след репетицията и да се разрови в душата й. "Гюл ли си..." го догонва, натрошава клишето на пух и прах и насмешливо му маха за чао. Обзема го натрапчиво чувство, че е тъп, кух и непотребен.

Сто тридесет и осем...

Лунен пейзаж. Цепи направо през дупките с мръсна газ. Кафене в Стара Загора... Потна ръчица на Хрисимерси... Поточета грим... Скача в Голфа и се скастря под нос - трябва да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща. Въпреки вътрешната му съпротива, доволна усмивка издрапва изпод кожата и лъсва на щастливата му физиономия.