автор: Selianin

Навремето строителният техник Илиев беше началник на отдел в Общинския народен съвет, а Ахмед работеше в общината като шофьор на УАЗ-ка. Илиев беше нещатен секретар на първичната партийна организация и съвсем доброволно взе активно участие в преименуването на турците при т.н. "възродителен" процес, в т.ч. и на Ахмед. Отношенията им от тогава охладняха.
---------------------------------------------------
След време двамата се разделиха с общината и всеки пое своя път. Всеки сърбаше студената чорба забъркана от "успешния" български преход към т.н. "пазарна" икономика.
Минаха шестнайсет години. Есента Илиев отиде в голямата болница в областния град. Направиха му преглед и му казаха, че до два-три месеца задължително трябва да се оперира. Най-случайно, на излизане от прегледа, пред входа на болницата, той се срещна с Ахмед. Като го видя, му домъчня много, защото Ахмед беше с обезобразено лице и грозно обинтована глава. Дори не можеше да говори. Очите му плачеха…Виждаха се сълзите му, които се стичаха и попиваха в бинтовете…Прегърнаха се леко, бавно и внимателно… просто от сърце…от душа…
Ахмед беше придружен от жена си и двете си момиченца…Жена му обясни на Илиев как преди три месеца една възрастна заболекарка му извадила срещу солидно заплащане един зъб, получили се големи усложнения и се стигнало до тази тежка операция. Преди малко, като го изписвал от болницата, на изпроводяк, хирургът - с голяма титла, с червени бузки и снежно бяла престилка, но с черна душа, казал, че всичко е сполучливо, потупал Ахмед по рамото, пожелал му бързо оздравяване и с недомлъвки му изказал благодарност за паричната "сумичка", която получил за "услугата"… Паричната "сумичка" (по негово, лично на хирурга, искане) семейството събрало, като продало двете крави и четирите теленца, които майката на Ахмед отглеждала на село, където живеела самотно, защото отдавна била вдовица… Останали й само осем кокошки и един петел…И един несретен, адски, тежък живот…Живот в българско…
------------------------------------------------
След около два месеца направиха операцията на Илиев. Кръвта му бушуваше в главата и сърцето, но и той си плати тайно и негласно по съответния мълчалив "ред" и "тарифа"… Излизайки от болницата, по ирония на съдбата, Илиев пак се срещна със семейството на Ахмед… Лицето на Ахмед беше страхотно грозно и отчайващо подуто…чак посиняло…Пак се прегърнаха… Разплакаха се и двамата…
Този път Ахмед издаваше някакви трудно разбираеми звуци…Жена му "превеждаше" онова, което той казваше…
- Другарю Илиев, влизам на втора операция…Този път продадохме къщата на село… за да платим пак на…на…хирурга…Животът ми е в ръцете му…Алчен човек…Той не е и човек…Той е звяр…От три години съм без работа…И жена ми е без работа…Имам две ученички… Хирургът казва, че операцията този път ще е още по-трудна, а от там и по-скъпа… Няма да оживея… Докъде я докарахме… другарю…другарю …Илиев!?...Туй ли е новия им живот?... Туй ли е новото…Туй ли е демокрацията им, другарю Илиев!?... Продадохме двете крави…Продадохме четирите теленца…Продадохме къщата… другарю Илиев…Защо ми иска толкова много пари?...Нали помниш другарю Илиев, как я строихме тази болница?...Бяхме командировани от целия окръг… Хиляди хора…денонощно…Тъкмо ни бяхте прекръстили…Над новостроящата се болница се вееше българският тибагреник... Нямаше събота, нямаше неделя, нямаше осемчасов работен ден…Ти беше нашия бригадир…От нашата община бяхме девет души…Построихме я…Тя…тази болница е наша…Ти помниш всичко…Ти беше нашия бригадир…Тя е моя…Тази болница е моя!...А ми искат да продам и майка си…Не ги е срам…Мръсници…Да имам един автомат…Аз тези гадове, аз тези престъпници…

Жена му го прекъсна…Дъщеричките хванаха Ахмед за ръцете…Илиев си тръгна умислен. Питаше се що е туй корупция, що е туй опропастяване на един добре живял народ…Пък и тези хирурзи? Как е възможно? Та нали те станаха лекари при безплатно обучение, че и стипендии имаше тогава…на гърба на целия трудов народ…Нали и този сегашен хирург, тогава е вървял под горящите факли и се е клел под лозунга "КЪДЕТО НАРОДЪТ - ТАМ И НИЕ!"…Докъде я объркаха тази наша пуста държава…

Когато вечерта гледаше любимото си по една от кабелните телевизии предаване, Илиев чу от устата на един уважаван софийски хирург, който участваше като събеседник, че хирурзите получавали заплати от около четиристотин и петдесет лева на месец, а семейните лекари стигали до четири-пет хиляди на месец… Каква аномалия…Объркана държава с негодни управници…Парадокси…Парадокси!?…
-----------------------------------------------
След двайсет дни Илиев отиде до пощата. Подписа се. Получи препоръчано писмо изпратено от съпругата на Ахмед. Отвори го. Вътре имаше един лист… Общината с голяма демагогия и с прискърбие лееше крокодилски сълзи, че след дълго и мъчително боледуване е починал Ахмед - един добър човек, син, съпруг и баща; един гражданин на Република България, един бивш работник на общината…Листът беше един красиво изографисан на компютър некролог на здравната политика на съвременната, българска, "грижовна" към народа си република…
Илиев възприе всичко това, като едно от милиардите отстъпления от грижите за човека, за бившия гражданин на бившата Народна Република…
А хирургът беше добавил към богатството си парите от кравите, телетата, къщата и душата на Ахмед…И само тях ли?... И само от него ли!?...
Година след година този хирург ставаше все по-стабилен представител на тъй наречената и лелеяна "средна класа" на "процъфтяваща" нова България. През чуждите нещастия…през човешките страдания и трупове…Да, той забогатяваше "честно" по правилата на…"новия" морал…
------------------------------------------------
На следващата сутрин Илиев отвори своя бележник и си отбеляза, че вече дължи на семейството на дъщеря си сумата от 1340 лева.
Умът му не побираше размера на този колкото финансов, толкова и неизпълним морален дълг…Дълг към младите, които в първите години на "демокрацията" заедно с много други скачаха като обезумели по площадите и оценяваха майките и бащите си като тоталитаристи, комунисти, номенклатурчици и какви ли още не…а те, именно те, построиха всичко, което вече петнайсет години само се руши и събаря…
"Ех, де да имаше сега свестни хора, които да изчислят и докажат по днешните цени колко брутен продукт произвеждаше Народна Република България преди 15-20 години и колко произвежда сега…От широко и натрапчиво рекламираните "подаяния" и "успешни" международни сделки, които увеличиха националния ни дълг на 16 млрд. долара, ние нямахме абсолютно никаква нужда" - така си мислеше бившият "другар" Илиев и се съсредоточи върху главния за него и съпругата му проблем - как да върне парите на семейството на дъщеря си, защото смяташе, че не е достойно те, и внуците му, да ги издържат, а той и съпругата му да са в предпенсионна възраст, но без работа, без нужните точки за пенсия…и то при толкова години трудов стаж…
След немалко размисли, за кой ли път, Илиев стигна до извода, че е време да постъпи на "работа" като слуга на маститите бивши и сегашни крадци, мошеници и необразовани мутри, които днес не само си играеха със съдбата и парите на народа на България, но и я обричаха на гибел…На тях, на богатите търтеи, лешояди и мародери, на тях трябваше да стане ратай…
---------------------------------------------
На другия ден Илиев, с тайно скрити от съпругата си стотинки, си позволи и отиде да си купи за първи път от пет години насам един вестник…Будката беше отрупана с милион вестници, списания и какви ли не други неща…
Продавачката го видя, че упорито търси някакво заглавие…Почака го доста, накрая не се стърпя и го попита:
- Какво търсиш, дядка?
- Вестник "Безработица" или "Бъдеще" търся госпожо - отговори й той.
- В Република България такива животни няма, господине…Имаше, но ги ликвидираха…В кой свят живеете Вий?!...Ний влазяме веки в Европата, пък Вийй…Комуняги мръсни…Аман от вас…Свършване нямате…Боклуци с боклуци…

Илиев си тръгна умърлушен…Той не беше сам…Милиони бяха като него…Един от тях беше и Ахмед…"Демокрацията" да го прости… И да помогне на майка му, на жена му и на двете му дъщери…Нямаше държава… Нямаше Бог…Нямаше го и Аллах…
Бушуваха страхотни снежни виелици над половин България и циркаджийски вихрушки в жалките държавни игри на власт и грабеж.
От ден на ден човек за човека ставаше звяр. Както беше казал един велик българин, взорът отнийде надежда не видише…
Беше Януари, 2005 година.